Когато сестра ти стане твой най-голям враг: Цената на мечтания дом

— Не мога да повярвам, че го правиш, Мария! — гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с нотариалния акт се мачкаше до неузнаваемост. Стояхме в хола на новия ни апартамент в Младост, още миришещ на боя и надежда, а срещу мен стоеше сестра ми, с ръце скръстени пред гърдите и поглед, който не бях виждала никога досега.

— Не преувеличавай, Лили. Всичко е законно. Просто… така се случи — отвърна тя хладно, а до нея мъжът ѝ, Петър, гледаше встрани, сякаш се срамуваше.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. След години на лишения, след безброй нощи на сметки и изчисления, след като с Иван работихме по две работи, за да съберем парите за този дом… Сега трябваше да се боря не с банката, не с някой измамник, а със собствената си кръв.

Всичко започна преди година. Бяхме на семейна вечеря у мама и татко в Пловдив. Мария винаги е била любимката — по-красива, по-успешна, по-обичана. Аз бях „работливата“, „отговорната“, тази, която никога не създава проблеми. Тогава тя спомена между другото, че с Петър искат да инвестират в имоти и търсят нещо изгодно в София. Не обърнах внимание — ние вече бяхме подписали предварителен договор за апартамента и бяхме на седмото небе.

Но когато дойде време за окончателното плащане, изведнъж се оказа, че има проблем с документите. Собственикът се отметна и поиска по-висока цена. Бяхме отчаяни — ако не намерим още 10 000 лева до края на седмицата, щяхме да загубим всичко. Тогава Мария предложи да ни помогне.

— Ще ви дам парите — каза тя една вечер по телефона. — Но ще впишем и моето име в нотариалния акт, за всеки случай. Така е по-сигурно.

Иван беше против, но аз настоях. „Тя е сестра ми!“, казах му. „Няма да ни предаде.“

Минаха месеци. Уредихме всичко, нанесохме се. Животът започна да се подрежда. Докато една сутрин не получих писмо от адвокат — Мария и Петър искат да продадат своя дял от апартамента на трети човек. Без предупреждение, без разговор.

— Защо го правиш? — попитах я през сълзи онази вечер.

— Защото имаме нужда от парите — отвърна тя сухо. — И защото ти винаги си мислила, че си по-добра от мен.

— Това не е вярно! Аз просто… просто исках да имаме дом! Защо ми го отнемаш?

— Защото мога.

Тези думи още кънтят в главата ми. Мама плаче по телефона всяка вечер. Татко не говори с никого. Иван е бесен и ме обвинява, че съм била наивна. А аз… аз се чувствам предадена по начин, който никога не съм си представяла.

Започнахме съдебна битка. Адвокатът ни каза, че шансът да запазим апартамента е малък — Мария има право да продаде своя дял на когото поиска. Опитах се да говоря с нея още веднъж.

— Моля те, Мария… Ако някога съм значела нещо за теб…

Тя ме погледна студено:

— Това е бизнес, Лили. Не чувствай нищо лично.

Всяка вечер се прибирам в празния апартамент и гледам стените — нашите снимки още не са окачени. Иван спи на дивана. Между нас има стена от мълчание и болка.

Мама ме моли да простя на Мария. „Семейството е най-важно“, казва тя през сълзи. Но как да простиш такова предателство? Как да продължиш напред, когато човекът, когото си обичал най-много, те е наранил най-дълбоко?

Понякога се чудя дали вината е моя. Дали съм била твърде доверчива? Дали съм пропуснала знаците? Или просто такава е съдбата на нашето семейство — винаги някой трябва да плати цената за чуждите амбиции.

Сега стоя тук, в празния хол, и се питам: Какво струва повече — домът или семейството? И дали някога ще мога отново да вярвам на някого?

А вие… бихте ли простили такова предателство? Или има граници, които дори кръвта не може да премине?