Двадесет години лъжи: Един телефонен звън, който разруши живота ми и разкри втората семейство на мъжа ми
— Здравейте, търся Георги. — Гласът от другата страна на линията беше женски, леко треперещ, но решителен. Беше студена февруарска вечер, децата вече спяха, а аз сгъвах прането в хола. — Съпругът ми е зает, мога ли да предам нещо? — попитах с обичайната си учтивост, без да подозирам, че този разговор ще промени живота ми завинаги.
— Аз съм Мария… — последва дълга пауза. — Може би трябва да знаете, че Георги не е само ваш съпруг. Той е и баща на моите деца.
В този миг времето спря. Чувах само собствения си пулс и далечния шум от телевизора в детската стая. — Това някаква шега ли е? — прошепнах, но вече усещах как подът под краката ми се разтваря.
— Не е шега. Съжалявам. Просто повече не мога да живея в лъжа. — Гласът ѝ беше тих, почти съчувствен.
Затворих телефона и седнах на пода. Погледът ми се замъгли от сълзи. Двадесет години брак, две деца, общ дом, спомени от първите ни срещи в студентските години във Велико Търново… Всичко това се разпадаше на прах.
Георги се прибра късно същата вечер. Седеше на масата с наведена глава, а аз стоях срещу него с телефона в ръка.
— Коя е Мария? — попитах тихо, но твърдо.
Той не отговори веднага. Само въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.
— Не исках да те нараня… — започна той.
— Но го направи! — извиках през сълзи. — Двадесет години! Как можа?
Той се разплака. За първи път го виждах толкова слаб и безпомощен. Разказа ми всичко: как се запознали с Мария на една командировка в Пловдив, как връзката им прераснала в нещо повече, как не намерил сили да прекрати нито едната, нито другата връзка. Мария живеела с двете им деца в малък апартамент в София. Георги пътувал често „по работа“, а всъщност водел двоен живот.
— Защо? — питах отново и отново. — Не ти ли стигахме ние? Не заслужавахме ли истината?
— Обичам ви и двете… — прошепна той. — Но не можех да избера.
Седмици наред живях като в кошмар. Децата усещаха напрежението, но не разбираха защо майка им плаче всяка вечер. Майка ми идваше всеки ден, носеше топла супа и ме прегръщаше мълчаливо. Сестра ми настояваше да го изгоня веднага, но аз не знаех какво да правя. Бях изгубила себе си.
Една сутрин събрах сили и отидох при адвокат. Разводът беше неизбежен. Георги се изнесе при Мария, а аз останах сама с децата и спомените за един живот, който се оказа лъжа.
Най-трудното беше да обясня на децата защо татко вече няма да живее с нас. Малкият Петър плачеше всяка вечер и ме питаше кога татко ще се върне. Голямата Ива се затвори в себе си и започна да закъснява от училище. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Как не видях знаците?“
С времето започнах да забелязвам малките неща, които преди съм пропускала: честите командировки, скритите съобщения в телефона му, внезапните промени в настроението му след разговори по мобилния… Всичко беше пред очите ми, но аз избирах да вярвам в доброто у него.
Селото ни беше малко и скоро всички разбраха за нашата драма. Съседките ме гледаха със съжаление или злорадство, а някои дори ме обвиняваха: „Сигурно си го изпуснала!“, „Мъжете са си такива…“
Но най-много ме болеше от собственото ми чувство за вина и срам. Всяка сутрин се борех със себе си да стана от леглото и да продължа напред заради децата.
Един ден Ива дойде при мен с писмо в ръка:
— Мамо, татко ми писа… Казва, че ме обича и че ще идва по-често.
Погледнах я в очите и видях болката ѝ. Прегърнах я силно.
— Знам, миличка… И аз те обичам много.
Започнах работа като продавачка в местния супермаркет. Парите не стигаха, но поне имах повод да излизам от къщи и да говоря с хората. Постепенно започнах да намирам сили в себе си. Открих нови приятели – други жени с подобни съдби. Започнахме да се събираме веднъж седмично на кафе и да споделяме болките си.
С времето раните започнаха да зарастват. Научих се да прощавам – не на Георги, а на себе си за това, че съм вярвала толкова дълго време в една измама.
Днес вече мога да погледна назад без омраза. Децата растат, аз работя усилено и мечтая един ден отново да бъда щастлива – този път истински.
Понякога вечер се питам: „Колко жени още живеят в лъжа? Колко от нас ще намерят сили да започнат отначало?“ Може би някой ще прочете моята история и ще намери утеха или смелост да потърси истината.