Когато истината не е на твоя страна: История за наследството, семейството и несправедливостта

— Не може да бъде! — изкрещях, когато Данаил затвори телефона с треперещи ръце. Седяхме в малката ни кухня в Люлин, а навън валеше дъжд, който сякаш подчертаваше безнадеждността на момента. Данаил не каза нищо, само се втренчи в пода, сякаш там щеше да намери отговорите на всички въпроси, които ни разкъсваха.

— Какво стана? Кажи ми! — настоях, макар вече да усещах какво ще чуя.

— Майка ми… — започна той, но гласът му се прекърши. — Оставила е апартамента на Валентин. Само на него. За нас няма нищо.

В този миг сякаш всичко се срина. Толкова години бяхме до нея — аз ѝ носех лекарства, готвех ѝ супа, когато беше болна, Данаил ѝ ремонтираше бойлера и сменяше крушките. А Валентин? Той се появяваше само на празници, с подаръци и големи приказки, но никога не остана да ѝ държи ръката, когато имаше нужда.

— Това е несправедливо! — избухнах. — Как може така? Какво сме ѝ направили?

Данаил само поклати глава. В очите му видях не само болка, но и срам. Сякаш той беше виновен за всичко това. Прегърнах го, но усещах как между нас се издига невидима стена — стена от обида и безсилие.

Следващите дни минаха като в мъгла. Хората идваха да изказват съболезнования за свекърва ми Мария, а аз едва ги слушах. Всички говореха за това колко добра жена е била, как винаги е помагала на всички. Само аз знаех колко тежка беше понякога — как умееше да разделя хората с думи и погледи.

Валентин пристигна от Варна с новата си приятелка — някаква руса жена с изкуствени нокти и скъп парфюм. Влезе в апартамента като победител, поздрави всички с широка усмивка и веднага започна да разпределя вещите на майка си.

— Това е мое, това ще взема за спомен… — чувах го как нареждаше.

Данаил стоеше в ъгъла и стискаше юмруци. Аз не издържах и го дръпнах настрани.

— Трябва да говорим с адвокат! Не може така! — прошепнах ядосано.

— Не искам да се карам с брат си за пари… — отвърна той тихо.

— А с мен ще се караш ли? Защото това не е само твой проблем! Това е нашият дом, нашето бъдеще! — сълзите вече напираха в очите ми.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези моменти, когато съм преглъщала обиди от Мария само заради мира в семейството. Спомних си как веднъж ми каза: „Ти никога няма да бъдеш истинска част от това семейство.“ Тогава се засмях горчиво и си казах, че времето ще докаже обратното. Но явно съм грешала.

На следващия ден отидохме при нотариуса. Документите бяха ясни — апартаментът е изцяло на Валентин. Нямаше завещание за нас, нямаше дори писмо или обяснение. Само подпис и печат.

— Може би трябва да приемем нещата такива, каквито са… — каза Данаил на излизане.

— Не мога! Не мога да приема тази несправедливост! — извиках аз. — Защо винаги добрите хора остават с празни ръце?

Дните се превърнаха в седмици. Валентин продаде апартамента и замина за Гърция с приятелката си. Ние останахме в нашата панелка, броейки стотинките за сметките. Данаил започна да работи допълнително като шофьор на такси, а аз поех още един ангажимент като чистачка в близкия офис.

Майка ми ме попита веднъж:

— Защо не се бориш? Защо позволяваш да те тъпчат?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Може би защото бях уморена. Може би защото вярвах, че семейството трябва да е над всичко. Но какво семейство е това, което те оставя сам?

Една вечер седнахме с Данаил на балкона. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.

— Мислиш ли, че някога ще ми прости? — попита той тихо.

— На кого трябва да простиш? На майка си или на себе си? — отвърнах аз.

Той не каза нищо повече. Само ме хвана за ръката и я стисна силно.

Сега, месеци по-късно, все още усещам горчивината в гърлото си. Питам се: струва ли си да бъдеш добър, ако накрая пак останеш сам? Или трябва да се бориш докрай за справедливостта, дори когато истината не е на твоя страна?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите до край?