Защо влезе в апартамента ми без мен? – Тайни и предателства в едно софийско семейство
– Защо влезе в апартамента ми без мен? – гласът на Димитър беше толкова студен, че за миг се почувствах като натрапник в собствения си живот. Стоеше срещу мен, с ключовете в ръка, а очите му – моите очи, само че по-тъмни и по-уморени – ме гледаха с недоверие, което никога не бях усещала досега.
– Дими, аз… – думите заседнаха в гърлото ми. – Просто исках да ти оставя малко храна. Знаеш, че работиш до късно, а хладилникът ти е винаги празен…
– Не става дума за храната, мамо! – прекъсна ме той рязко. – Става дума за това, че не ме питаш. Че все още мислиш, че можеш да влизаш в живота ми, когато си поискаш.
В този момент осъзнах колко далеч сме се отдалечили един от друг. Винаги съм вярвала, че правя всичко за доброто на детето си. След смъртта на баща му, когато Димитър беше едва на дванайсет, се заклех пред себе си, че ще го пазя от всичко лошо. Но може би точно тази закрила го беше задушила.
– Може би си права – прошепнах. – Но аз съм ти майка. Не мога да спра да се тревожа.
Той въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън София беше сива и мрачна, дъждът барабанеше по стъклата. В този момент между нас стоеше не просто една врата, а цяла стена от неизказани думи.
– Мамо, има неща, които не знаеш за мен – каза тихо Димитър. – Има неща, които не искам да знаеш.
Сърцето ми се сви. Какво ли криеше от мен? Винаги съм мислела, че сме близки. Че мога да го предпазя от всичко. Но истината беше, че не познавах собствения си син.
– Ако има нещо, което те тревожи… – започнах плахо.
– Не става дума само за мен – прекъсна ме отново той. – Става дума за нас двамата. За това как винаги си мислила, че знаеш кое е най-добро за мен. А аз… аз просто исках да бъда чут.
В този момент си спомних всички онези години, когато решавах вместо него: коя гимназия да избере, с кои приятели да се вижда, какво да учи в университета. Всичко беше с най-добри намерения. Но може би съм го лишила от възможността сам да поеме по своя път.
– Извинявай – казах тихо. – Наистина съжалявам.
Той се обърна към мен и за миг видях болката в очите му.
– Мамо, има още нещо… – започна той колебливо.
Седнах на дивана, усещайки как краката ми омекват.
– Каквото и да е, ще го преживеем заедно – опитах се да звуча уверено.
– Аз… напуснах работа преди месец – каза той и наведе глава. – Не можех повече да издържам там. Шефът ми ме тормозеше психически, а аз не ти казах нищо, защото знаех, че ще се разочароваш.
Тази новина ме удари като гръм от ясно небе. Винаги съм се гордяла с неговата упоритост и трудолюбие. А сега той беше изгубен и самотен.
– Дими… защо не ми каза?
– Защото винаги очакваш от мен да бъда силен. Да не се провалям. А аз… аз съм уморен да се преструвам.
В този момент осъзнах колко много съм го натоварила със своите очаквания. Колко често съм забравяла да го попитам как се чувства наистина.
– Може би е време да започнем начисто – казах тихо. – Да се науча да те слушам повече и да те приемам такъв, какъвто си.
Той кимна бавно и за първи път от много време насам между нас проблесна лъч надежда.
Вечерта прекарахме в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Когато си тръгвах, Димитър ме изпрати до вратата и ме прегърна силно.
– Благодаря ти, мамо – прошепна той. – За всичко.
На път към вкъщи дъждът вече беше спрял, но в душата ми бушуваше буря от чувства: вина, обич, страх и надежда.
Сега си задавам въпроса: Кога една майка трябва да спре да пази детето си и да му позволи да бъде себе си? И дали някога ще успея напълно да му се доверя така, както той заслужава?