Краят, който не очаквах: Историята на едно предателство

– Просто така ли? Готов си да скъсаш с мен и дори не попита защо? – гласът ми трепереше, а в гърдите ми туптеше нещо тежко и горещо, като камък, хвърлен в дълбок кладенец.

Стояхме един срещу друг в хола на малкия ни апартамент в София. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през пердетата и рисуваше златни петна по пода. Николай гледаше встрани, сякаш се срамуваше да ме погледне в очите.

– Не е толкова просто, Мария – каза тихо той. – Просто… нещата между нас вече не са същите.

– Какво значи това? – настоях. – След пет години заедно, заслужавам поне обяснение!

Той въздъхна тежко, прокара ръка през косата си и се обърна към прозореца. Мълчанието му беше по-страшно от всяка обида. В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Сякаш всичко хубаво, което бяхме преживели, се разпадаше на прах.

– Добре – казах накрая, опитвайки се да не заплача. – Ако това искаш… съгласна съм.

Събрах няколко дрехи в раницата си и излязох, без да се обърна назад. Вървях по улиците на квартала, а в главата ми ехтяха думите му. Не можех да повярвам, че всичко свърши толкова внезапно. Къде сбърках? Кога започнахме да се отдалечаваме?

Отидох при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с притеснен поглед.

– Какво става, Мария? Защо си такава бледа?

– Николай… скъсахме – прошепнах едва чуто.

Майка ми въздъхна и ме прегърна. Не каза нищо повече, само ме държеше силно, докато сълзите ми мокреха рамото ѝ.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не ядях, не спях. Само лежах и гледах тавана. Телефонът ми вибрираше от съобщения на приятели, но не исках да говоря с никого. Единствената, която настояваше да се видим, беше Деси – най-добрата ми приятелка още от гимназията.

– Миме, хайде да излезем! Ще ти подейства добре – настояваше тя по телефона.

Накрая се съгласих. Срещнахме се в любимото ни кафене до НДК. Деси изглеждаше странно напрегната, но реших, че просто се притеснява за мен.

– Как си? – попита тя и хвана ръката ми през масата.

– Зле съм… Чувствам се празна – признах аз.

Тя кимна разбиращо и ми разказа някакви смешки от работата си, опитвайки се да ме разсее. За миг дори успя да ме накара да се усмихна.

На следващия ден реших да изляза сама. Имах нужда от въздух. Разхождах се из Борисовата градина, когато ги видях – Николай и Деси. Седяха на една пейка, много близо един до друг. Той държеше ръката ѝ, а тя се смееше на нещо, което ѝ беше прошепнал.

Светът спря за секунда. Сърцето ми заби лудо, а в гърлото ми заседна вик. Не можех да повярвам на очите си. Деси… моята Деси! Тя беше човекът, на когото разказвах всичко – дори най-съкровените си страхове за връзката ми с Николай.

Стоях като вкаменена зад едно дърво и ги наблюдавах. Не знам колко време мина – може би минута, може би цяла вечност. После просто се обърнах и тръгнах към изхода на парка.

Вечерта Деси ми писа: „Миме, трябва да поговорим.“

Не ѝ отговорих. На следващия ден тя дойде у нас без предупреждение.

– Моля те, Мария, не ме гледай така! Не беше нарочно… Просто се случи! – очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Кога започна? – попитах ледено.

– Преди месец… Бях объркана… Той беше самотен… Аз също…

– Самотни? А аз? Аз къде бях през това време?

Тя замълча и сведе глава.

– Прости ми…

– Не мога – отвърнах тихо. – Поне не сега.

След този разговор всичко се промени. Майка ми настояваше да простя на Деси: „Хора сме, всички грешим.“ Баща ми беше бесен: „Това не са приятели! Забрави ги!“ Брат ми пък само ме прегърна и каза: „Ще мине.“

В работата станах затворена и мълчалива. Колежките шушукаха зад гърба ми: „Чула ли си какво е станало с Мария?“ Дори шефът ме извика: „Мария, ако имаш нужда от почивка…“

Но аз не исках почивка. Исках само болката да спре.

Минаха седмици. Един ден получих съобщение от Николай: „Може ли да поговорим?“ Сърцето ми подскочи от страх и гняв едновременно. Срещнахме се в парка до блока ми.

– Съжалявам за всичко – каза той. – Не знам как стана така…

– Знаеш много добре как стана! – прекъснах го аз. – Просто избра лесния път.

Той замълча и ме погледна виновно.

– Обичах те – прошепнах аз. – Но вече не знам дали мога да вярвам на някого…

Той тръгна да каже нещо, но аз го спрях с жест.

– Моля те… просто си тръгни.

Гледах го как се отдалечава и за първи път усетих нещо като облекчение. Болката още беше там, но вече не беше толкова остра.

С времето започнах да излизам повече с брат ми и неговите приятели. Открих нови хобита – започнах да рисувам и да ходя на йога. Запознах се с нови хора, които не знаеха нищо за миналото ми.

Деси опита още няколко пъти да се свърже с мен, но аз не бях готова да ѝ простя. Може би някой ден ще мога… Може би не.

Сега стоя на балкона си и гледам светлините на града. Питам се: Какво е истинското приятелство? Може ли любовта да оправдае предателството? Или просто трябва да продължим напред, колкото и да боли?

А вие как бихте постъпили на мое място? Простихте ли някога такова предателство?