Поканих бившата снаха у дома – Сега синът ми е чужд за мен

— Мамо, не мога да повярвам, че го направи! — гласът на Георги трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоеше на прага на хола, където Мария и децата вече подреждаха багажа си. — Как можа да я поканиш тук? След всичко!

Сърцето ми се сви. Гледах сина си — моето момче, което сама отгледах, след като баща му ни изостави. Толкова пъти съм го прегръщала, когато плачеше нощем, толкова пъти съм му обещавала, че никога няма да го оставя сам. А сега той стоеше срещу мен като непознат.

— Георги, тя няма къде да отиде — прошепнах. — Мария е майка на децата ти. Твоите деца! Не мога да ги оставя на улицата.

— Това не е твоя работа! — изкрещя той. — Тя вече не е част от нашето семейство! Как можеш да избираш нея пред мен?

В този момент Мария се появи в коридора с малкия Даниел на ръце. Очите ѝ бяха подути от плач. — Не искам да създавам проблеми, лельо Елена. Ако трябва, ще си тръгнем…

— Никой няма да тръгва никъде! — прекъснах я. — Това е моят дом и аз решавам кой ще остане тук.

Георги ме изгледа така, сякаш виждаше чудовище. Без да каже повече дума, обърна се и излезе с трясък.

Останах права в коридора, с ръце, които трепереха. Чувах как Мария тихо утешава децата в стаята им. В този миг осъзнах колко самотна съм всъщност.

Вечерта седнах на кухненската маса и се загледах в снимката на Георги като малък — усмихнато момче с разрошена коса и големи кафяви очи. Спомних си как го водех за ръка до училище, как му правех палачинки в неделя сутрин. Всичко това сякаш беше друг живот.

Мария дойде при мен с чаша чай.
— Благодаря ви, че ни приютихте. Знам, че не е лесно за вас.

Погледнах я уморено.
— Не е лесно за никого. Но не мога да оставя внуците си без покрив. А и ти си като дъщеря за мен, Мария.

Тя се разплака и ме прегърна. За миг почувствах топлина и утеха, но после пак ме заля вина. Дали не предадох собствения си син?

Следващите дни Георги не се обади. Не отговори на съобщенията ми. Децата питаха за него всяка вечер преди лягане:
— Баба, тате ще дойде ли утре?

Не знаех какво да им кажа. Лъжах ги, че е зает с работа.

Една вечер Мария ме намери разплакана в кухнята.
— Елена, ако трябва да си тръгнем…

— Не! — прекъснах я рязко. — Вие сте ми семейство. Не мога да ви изгоня.

— Но Георги… Той ви е синът…

— Знам — прошепнах. — Но ако той не може да разбере защо го правя… може би никога няма да ме разбере.

Дните минаваха бавно и тежко. В квартала започнаха да шушукат. Съседката Пенка ме срещна на пазара:
— Елена, ти луда ли си? Да прибереш бившата снаха! Ще ти обърне децата срещу теб!

Понякога се чудех дали не е права.

Една неделя Георги най-сетне дойде. Влезе без поздрав и седна срещу мен на масата.
— Искам Мария и децата да напуснат до края на седмицата.

Погледнах го право в очите:
— Не мога да го направя, Георги. Те са ми семейство също толкова, колкото и ти.

Той се изсмя горчиво:
— Значи избираш тях пред мен?

— Не избирам никого пред никого! — извиках през сълзи. — Опитвам се да направя правилното нещо!

Той стана рязко:
— Тогава нямаме повече какво да си кажем.

Излезе и този път знаех, че може би го губя завинаги.

Седях дълго след това сама в тъмното. Чувах смеха на децата от стаята им и плача на Мария през стената. В този дом имаше толкова много любов и толкова много болка едновременно.

Понякога се питам: Дали една майка може да бъде справедлива към всички? Или винаги някой ще остане наранен? Постъпих ли правилно или загубих най-скъпото си? Какво бихте направили вие на мое място?