Когато любовта не пита за възраст: Историята на Димитър и Мария
— Ти си луд, Димитре! — гласът на баща ми ехтеше в малката кухня, докато майка ми плачеше безмълвно до прозореца. — Как можа да ни го причиниш? Тя е по-възрастна от майка ти!
Стоях срещу тях, стиснал юмруци в джобовете си, а сърцето ми блъскаше в гърдите като затворена птица. Не знаех как да им обясня, че Мария не е просто някаква жена, а човекът, който ме накара да се чувствам жив за първи път.
Всичко започна преди година, когато започнах работа в библиотеката на читалището в нашия квартал в Пловдив. Бях на 23, студент по история, търсещ смисъл в прашните книги и ежедневието. Мария беше доброволка там — пенсионирана учителка по литература, с побеляла коса и очи, които сякаш виждаха през мен. Първият ни разговор беше за Вазов и „Под игото“, но завърши с дълъг смях и усещане за близост, което не можех да обясня.
— Знаеш ли, Димитре — каза тя веднъж, докато подреждахме книги — хората често се страхуват да бъдат щастливи. Все гледат какво ще кажат другите.
— А ти? — попитах я.
— Аз вече нямам време за страхове.
Така започна всичко. Срещахме се все по-често — уж случайно, уж заради работата. Говорехме за книги, за живота, за мечти. Един ден я поканих на кафе в малкото заведение до реката. Тогава я целунах за първи път. Тя се дръпна леко, после ме погледна право в очите:
— Не се страхуваш ли какво ще кажат хората?
— Страх ме е само да не те загубя.
От този ден нататък бяхме неразделни. Но щастието ни беше като забранен плод — сладко и опасно. Първо разбраха приятелите ми. Някои се шегуваха:
— Браво бе, Димка! Ще ти пише отсъствията в дневника!
Други ме гледаха с недоумение или дори отвращение. Най-близкият ми приятел, Петър, ми каза:
— Това не е нормално, братле. Тя може да ти е баба!
Опитвах се да не обръщам внимание, но думите им ме боляха. Най-тежко беше с родителите ми. Когато им казах истината, майка ми се разплака:
— Моля те, Димитре… Не разбираш ли колко ще страдаш? Как ще имаш семейство? Деца?
Баща ми беше по-груб:
— Срам ме е от теб! Как ще погледна хората в очите?
Мария също страдаше. Дъщеря ѝ отказа да говори с нея:
— Мамо, това е срам! Как можа да се изложиш така?
В квартала започнаха да ни гледат накриво. Слуховете се разпространиха бързо — „Момчето на Иван и Стефка ходи с онази старица от читалището!“ Веднъж дори чух как две съседки шушукат зад гърба ми:
— Горката му майка… Каква ли мъка!
Имаше моменти, в които се питах дали си струва. Вечерите ставаха тежки — Мария плачеше тихо до мен:
— Не искам да ти съсипя живота…
— Ти си моят живот — шепнех ѝ аз.
Но натискът растеше. Приятелите ми започнаха да се отдръпват един по един. Родителите ми спряха да ми говорят. На Коледа останахме само двамата с Мария — тя ми подари стара книга с посвещение: „На този, който ме научи отново да мечтая.“
Един ден получих писмо от университета — бях приет за специализация в София. Това беше шансът на живота ми, но означаваше да оставя Мария сама в Пловдив.
— Трябва да заминеш — каза тя тихо. — Не мога да бъда пречка за бъдещето ти.
— Не мога без теб.
— Ще можеш. Обещай ми само едно: никога не се отказвай от това, което чувстваш.
Заминах със свито сърце. В София всичко беше ново и чуждо. Опитвах се да се съсредоточа върху ученето, но мислите ми все се връщаха към Мария. Пишехме си всеки ден. Веднъж тя ми изпрати снимка на любимата ни пейка до реката и написа: „Тук винаги ще те чакам.“
Минаха месеци. Родителите ми започнаха да омекват — майка ми дори ми изпрати съобщение: „Ако си щастлив, и аз ще бъда.“ Петър ми се обади:
— Извинявай, братле… Май не съм бил прав.
Върнах се в Пловдив след година. Намерих Мария на същата пейка до реката. Беше остаряла още малко, но очите ѝ светеха по-силно отвсякога.
— Върнах се при теб — казах ѝ.
Тя ме прегърна силно:
— Любовта няма възраст, Димитре… Само сърце.
Сега живеем заедно. Хората още ни гледат странно понякога, но вече не ни пука. Научихме се да бъдем щастливи въпреки всичко.
Понякога си мисля: Защо хората толкова се страхуват от различното? Не е ли по-важно да обичаш истински? А вие как бихте постъпили на мое място?