Молба под прозореца: Когато почуках на вратата на господин Колев

— Мамо, какво ще правим сега? — гласът ми трепереше, докато гледах през прозореца към двора, където Петър се опитваше да стигне до люлката с количката си. Колата ни, старата „Лада“, вече седмица не палеше, а автобусът до града минаваше само веднъж на ден. Майка ми въздъхна тежко и избърса ръцете си в престилката.

— Ще измислим нещо, Зори. Винаги сме се справяли, нали? — опита се да звучи уверено, но очите ѝ бяха пълни със страх.

Истината е, че откакто татко почина при катастрофа на пътя за Плевен, всичко беше по-трудно. Майка ми работеше като санитарка в болницата, а аз помагах в местния магазин след училище. Петър беше най-голямата ни грижа – след инцидента на строежа, когато падна от скелето, вече не можеше да ходи. Селото ни беше малко, всички знаеха всичко за всички, но помощ рядко идваше без услуга в замяна.

В този ден отчаянието ме накара да направя нещо, което никога не съм си представяла. Отидох до къщата на господин Колев – най-богатият човек в селото. Имаше два нови джипа, огромна къща с висока ограда и винаги изглеждаше надменен. Майка ми често казваше: „Не се меси с такива хора, Зори. Те не дават нищо даром.“ Но нямах избор.

Сърцето ми биеше лудо, докато натисках звънеца. Вратата отвори жена му – госпожа Колева, с ледено изражение.

— Какво искаш?

— Извинете… Аз съм Зорница от съседната къща. Нашата кола се развали и… брат ми трябва да иде на преглед в Плевен. Може ли… може ли да ни закарате?

Тя ме изгледа от глава до пети и извика мъжа си:

— Колев! Момичето на Мария иска услуга.

Господин Колев се появи на прага – едър, с побелели коси и студени очи.

— Пари имате ли за бензин? — попита без поздрав.

— Не… но ще ви върнем… — започнах аз, но той ме прекъсна:

— Ще ви закарам, ама ще ми работите два уикенда в градината. Ясно ли е?

Погледнах надолу. Гордостта ми крещеше да откажа, но мисълта за Петър ме спря.

— Добре… Благодаря ви.

На следващия ден натоварихме количката на Петър в багажника на джипа. Майка ми стоеше на прага и стискаше ръцете си до побеляване.

— Внимавай какво обещаваш, Зори — прошепна тя преди да тръгнем.

Пътят до Плевен беше мълчалив. Господин Колев слушаше новините по радиото и не каза нито дума. Петър гледаше през прозореца с тъжни очи. В болницата лекарят каза, че има шанс за операция в София, но трябва средства – много повече, отколкото някога сме имали.

На връщане Колев спря пред магазина и излезе да си купи цигари. Останахме сами с Петър.

— Зори… — прошепна той — Защо все ние трябва да молим?

Не знаех какво да отговоря. Чувствах се малка и безсилна пред живота.

Следващите две седмици работихме с майка ми в градината на Колеви – копахме лехи, плевихме бурени, носехме вода. Госпожа Колева ни наблюдаваше през прозореца с чаша кафе в ръка.

Една вечер, докато прибирахме инструментите, Колев дойде при мен:

— Чух за операцията на брат ти. Пари няма да ви дам. Но мога да говоря с един мой човек в София… ако майка ти дойде да чисти у нас всяка събота.

Почувствах как кръвта ми кипва.

— Не сме просяци! — изкрещях аз. — Помолих само за превоз!

Той се усмихна подигравателно:

— В този свят всичко струва нещо, момиче.

Върнах се вкъщи разтреперана. Разказах всичко на майка ми. Тя седна тежко на стола и заплака беззвучно.

— Не мога повече така… — прошепна тя. — Всеки ден се боря и пак не стига…

В този момент Петър се приближи с количката си:

— Мамо… Зори… Аз не искам операцията, ако ще ви съсипя живота…

Прегърнах го силно.

— Ти си нашият живот, Пепи! За теб ще направим всичко!

На следващия ден цялото село разбра за нашата молба към Колеви. Едни ни съжаляваха, други ни осъждаха: „Горките!“, „Защо не си гледат работата?“, „Всеки сам си носи кръста.“

Но тогава стана нещо неочаквано – баба Станка от съседната улица дойде с буркан мед и 20 лева: „За операцията на Петър.“ После дойде чичо Иван с чувал картофи и още 10 лева. Хората започнаха да носят кой каквото може – дребни пари, храна, дори стари дрехи за продан на пазара.

Видях как майка ми за първи път от месеци се усмихна истински.

Седнах вечерта до прозореца и гледах към къщата на Колеви – голяма, студена и тъмна.

Може би не парите правят човека богат… Може би истинското богатство е в това да имаш хора до себе си?

А вие как мислите – струва ли си гордостта или трябва да молим за помощ, когато животът ни притисне до стената?