Две седмици преди Великден: Семейната инвазия, която преобърна живота ми
– Магдалена, отвори, че пак звънят! – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше стените като аларма. Беше осем сутринта, а аз вече усещах как сърцето ми се свива. Две седмици преди Великден, когато мечтаех за малко спокойствие, вратата се отвори и в коридора нахлуха трима души с куфари – леля Мария, чичо Георги и братовчедката Цвети. Всички от Пловдив, дошли „за малко“, както каза Стоянка с онзи тон, който не търпи възражения.
– Ей, Магде, как си? – леля Мария ме прегърна силно, докато аз още държах парцала за прах. – Много хубаво, че ще сме заедно за празниците!
Погледнах към мъжа си, Петър, който само сви рамене и се скри в спалнята. Децата се разтичаха из хола, а аз вече усещах как въздухът се изпълва с напрежение. В кухнята Стоянка започна да нарежда:
– Магде, трябва да измислим къде ще спят гостите. И да приготвиш нещо за ядене – хората са пътували цяла нощ!
В този момент усетих как гневът ми се надига. Никой не ме беше попитал дали съм съгласна. Никой не се интересуваше от моето мнение или от това как ще се справя с още трима души в двустайния ни апартамент.
Първата вечер беше кошмар. Леля Мария настояваше да гледаме стари снимки и да разказва истории от детството на Петър. Чичо Георги пиеше ракия и спореше с Петър за политика. Цвети непрекъснато си правеше селфита и питаше за паролата на Wi-Fi. Аз мълчах и миех чинии.
На следващата сутрин Стоянка вече беше решила:
– Магде, ще направим козунаци! Ти ще замесиш тестото, аз ще ти покажа как става истинският козунак.
– Но аз имам работа… – опитах се да възразя.
– Каква работа? Семейството е най-важно! – прекъсна ме тя.
В този момент усетих как гласът ми изчезва. Станах невидима в собствения си дом. Петър все по-често излизаше „да купи нещо“ и се връщаше късно вечерта. Децата започнаха да се карат за играчките си с Цвети. Аз се чувствах като прислужница.
Една вечер, докато миех поредната купчина съдове, чух как леля Мария казва на Стоянка:
– Много е добра твоята снаха, ама трябва да я научиш да прави сарми като хората.
Стоянка кимна:
– Ще я науча, няма страшно.
Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех повече да търпя. На следващия ден опитах да поговоря с Петър:
– Не мога повече така! Чувствам се като чужда в собствения си дом! Защо никой не ме пита дали съм съгласна?
Той въздъхна:
– Знам, Магде… Но това са майка ми и роднините ѝ. Ако им кажа нещо, ще стане скандал.
– А аз? Аз не съм ли важна?
Той замълча и излезе от стаята.
Дните минаваха в безкрайни приготовления за Великден – боядисване на яйца, месене на козунаци, чистене до припадък. Роднините не показваха никакво намерение да си тръгват. Всяка вечер слушах критики – защо супата е безсолна, защо децата са шумни, защо не съм измила прозорците.
Една вечер избухнах. Всички бяха на масата, а аз стоях права до печката.
– Стига! – извиках. – Това е моят дом! Искам поне веднъж някой да ме попита как се чувствам!
Всички замлъкнаха. Стоянка ме изгледа строго:
– Магдалена, семейството е над всичко!
– А моето семейство? А моето спокойствие? – гласът ми трепереше.
Леля Мария се опита да смекчи ситуацията:
– Миличка, ние не искаме да ти пречим…
– Но ми пречите! – прекъснах я аз. – Пречите ми да бъда майка на децата си, съпруга на мъжа си и домакиня в собствения си дом!
Стоянка стана от масата:
– Ако толкова ти тежим, ще си тръгнем.
Петър най-накрая проговори:
– Мамо… Магде е права. Прекалихме.
Тишината беше оглушителна. На следващия ден леля Мария и чичо Георги си тръгнаха обидени. Цвети плака цял следобед. Стоянка не ми проговори три дни.
Великден дойде тихо. За първи път от години седнахме на масата само четиримата – аз, Петър и децата. Беше странно спокойно. Петър ме хвана за ръката:
– Съжалявам… Трябваше по-рано да те чуя.
Погледнах го през сълзи:
– Не искам повече никога да се чувствам невидима в собствения си дом.
Сега често се питам: Кога семейството преминава границата между близост и нахлуване? И колко дълго трябва да търпим в името на „семейната хармония“? Какво мислите вие?