„Имаш един месец да напуснеш апартамента ми!” – Изповедта на една снаха между семейните очаквания и собствените мечти

„Имаш един месец да напуснеш апартамента ми!” – думите на свекърва ми, Мария, отекнаха в малката кухня като гръм. Стоях срещу нея, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Съпругът ми, Петър, седеше до мен, вперил поглед в пода, сякаш ако не гледа никого, всичко ще се размине.

– Не може така, Мария! – гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна. – Това е и наш дом.

– Дом? – изсмя се тя горчиво. – Ти дойде тук преди три години и оттогава само проблеми! Петър не е същият човек. Не готвиш като хората, не уважаваш традициите ни. Майка ти те е научила само да се оплакваш.

Петър не каза нищо. Знаех, че го боли, но страхът му от майка му беше по-голям от любовта към мен. В този момент разбрах – сама съм.

Вечерта лежах будна до него. Чувах как диша тежко, но не посмях да го докосна. В главата ми се въртяха думите ѝ: „Имаш един месец…” Какво ще правя? Къде ще отида? Родителите ми са в Пловдив, а аз съм в София. Работата ми като учителка не стига за наем. Сестра ми живее с трите си деца в двустаен апартамент в Люлин – няма място за мен.

На следващата сутрин Петър стана рано и излезе без да каже дума. Останах сама с мислите си и с Мария, която вече шумно миеше чиниите. Влязох в кухнята и се опитах да започна разговор:

– Моля те, Мария, нека поговорим като хора…

– Няма какво да говорим! – прекъсна ме тя. – Или се променяш, или си тръгваш.

– Какво значи да се променя? Да стана като теб? Да забравя коя съм?

– Да уважаваш семейството! Да слушаш по-старите! – очите ѝ святкаха от гняв.

В този момент разбрах, че няма смисъл. За нея никога няма да бъда достатъчно добра.

Дните минаваха бавно. Петър се прибираше късно и все по-рядко говорехме. Виждах как се разкъсва между мен и майка си, но не намираше сили да застане до мен. Един ден го попитах:

– Петре, ще дойдеш ли с мен, ако си тръгна?

Той ме погледна уморено:

– Не знам… Тук е домът ми. Майка ми е сама откакто баща ми почина…

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина?

Той замълча.

Започнах да търся квартира. Разглеждах обяви в интернет, звънях на познати. Всички ми казваха едно и също: „Сама жена? Трудно ще ти дадат под наем.” Или: „На тази заплата няма как.”

Една вечер сестра ми Даниела ми се обади:

– Ели, ела при нас за малко. Ще се сместим някак. Не мога да те оставя така.

Сълзите потекоха по бузите ми. Не исках да бъда товар за никого, но нямах избор.

Последната вечер преди да си тръгна, седнах с Петър на балкона.

– Ще дойдеш ли с мен? – попитах го отново.

Той само поклати глава:

– Не мога… Прости ми.

Събрах багажа си в два куфара и една чанта с книги. Мария не излезе от стаята си да ме изпрати. Петър стоеше на прага и гледаше как слизам по стълбите.

В Люлин беше тясно и шумно, но сестра ми ме прие с отворени обятия. Децата ѝ ме прегръщаха всяка вечер. Намерих допълнителна работа като частен учител по български език. Беше трудно – парите не стигаха, спях на дивана в хола, но поне бях свободна.

Петър понякога ми звънеше. Питаше как съм, но никога не каза „Ела обратно” или „Липсваш ми”. След няколко месеца разбрах от общи познати, че Мария е болна и той се грижи за нея сам.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Може би трябваше да преглътна гордостта си и да остана? Но после виждам усмивките на племенниците си и усещам лекотата в гърдите си – вече не живея в страх.

Сега знам: щастието не е място или човек, а изборът да бъдеш верен на себе си.

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да останете заради любовта или бихте избрали себе си?