Тайната на свекърва ми: Домът, който никога не беше неин

– Ти няма да останеш тук още една нощ! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си до болка, докато тя ме гледаше с онзи познат, студен поглед. Мъжът ми, Петър, седеше на дивана, мълчалив и смазан между нас, сякаш беше дете, което не знае на чия страна да застане.

– Мария, моля те… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. – Това е и моят дом.

– Не! – изкрещя тя. – Това е МОЯТ дом! Ти си само гостенка тук! Ако не ти харесва, вратата е там!

В този момент усетих как светът под краката ми се разпада. Бях дошла в този дом преди три години, когато се омъжих за Петър. Оставих родния си град, работата си, приятелите си – всичко заради него. Мислех, че ще започнем нов живот заедно, но още от първия ден Мария ме гледаше като натрапница.

Петър винаги казваше: „Майка ми е труден човек, но ще свикне с теб.“ Но времето минаваше, а тя ставаше все по-студена и злобна. Всяка сутрин закуската ми беше „случайно“ изстинала, дрехите ми „погрешка“ изпрани с белина. Вечерите се превръщаха в бойно поле от намеци и обиди.

– Петре, кажи нещо! – извиках през сълзи.

Той само поклати глава и прошепна: – Не мога да се карам с майка си…

Тогава разбрах – сама съм. Сама срещу нея, срещу страха си да остана без дом. Започнах да търся изход. Преглеждах обяви за квартири в София, но заплатата ми като учителка по литература не стигаше дори за гарсониера. Всяка вечер се прибирах със свито сърце, чудейки се дали няма да намеря багажа си пред вратата.

Една вечер Мария се върна по-рано от работа и ме завари да ровя в старите документи в шкафа.

– Какво правиш там? – изсъска тя.

– Търся нотариалния акт… – измънках.

– Защо ти е?

– Просто… исках да видя на кого е къщата.

Тя ме изгледа с презрение:

– На мен е! Всичко тук е мое!

Но нещо в гласа ѝ ме усъмни. Същата нощ не можах да заспя. На следващия ден тайно се обадих на братовчедка ми Ива, която работи в общината.

– Иве, можеш ли да провериш на кого е записана къщата на ул. „Васил Левски“ 17?

Час по-късно телефонът ми звънна:

– Лили… къщата е на името на бащата на Петър. След смъртта му е прехвърлена на Петър. Мария няма нищо общо.

Седнах на пода и заплаках от облекчение и гняв едновременно. Всички тези години тя ме държеше в страх, а истината беше съвсем различна.

На следващата сутрин я заварих в кухнята.

– Мария, знам всичко. Къщата е на Петър. Ти нямаш право да ме гониш!

Тя пребледня и за миг видях страх в очите ѝ.

– Как смееш! – изкрещя тя. – Това е моят живот! Аз съм го изграждала тухла по тухла!

– Но не е твоята собственост! – отвърнах твърдо. – И повече няма да позволя да ме тормозиш!

Петър дойде при нас, чувайки виковете.

– Какво става тук?

– Кажи ѝ истината! – настоях аз.

Той въздъхна тежко:

– Мамо… къщата е моя. Татко я остави на мен.

Мария се разплака. За първи път я видях слаба и уязвима.

– Всичко загубих… Първо мъжа си, после уважението ви… Сега и властта над този дом…

Седнах до нея и за първи път ѝ подадох ръка:

– Не съм ти враг. Просто искам да живея спокойно с Петър. Можем да бъдем семейство, ако спрем да се борим една срещу друга.

Тя ме погледна дълго, после избърса сълзите си:

– Може би сгреших… Може би се страхувах да не остана сама…

От този ден всичко се промени. Не стана лесно – напрежението остана, но вече имах глас. Вече знаех истината и можех да защитя себе си.

Понякога се питам: Колко семейства живеят в страх и лъжи само защото някой пази тайна? Колко от нас позволяват да ги държат в подчинение от страх да не изгубят дома си? Може би е време да говорим открито за това.