„Повече никога няма да видиш детето си!” – Историята на една българска снаха и нейната свекърва

„Ако още веднъж ми противоречиш, повече никога няма да видиш Борко!” – думите на леля Мария още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, а тя – висока, сивокоса жена с остър поглед – стоеше срещу мен като съдия. Иван, мъжът ми, седеше на масата и гледаше в телефона си, сякаш не чува нищо.

– Мария, моля те, не започвай пак – прошепнах аз, но гласът ми трепереше.

– Не започвай аз? Ти си тази, която разваля всичко! – изсъска тя. – Ако не искаш да слушаш как се гледа дете, ще си го гледаш сама!

Тогава разбрах, че съм сама. В собствения си дом. Борко беше на три години и вече усещаше напрежението. Когато леля Мария идваше, той се свиваше в ъгъла и ме гледаше с големи очи.

Всичко започна още от сватбата ни. Мария никога не ме прие. „Ти не си от нашето село, Деси! Какво ще кажат хората?” – повтаряше тя на Иван. А той… той винаги мълчеше. Казваше ми: „Не обръщай внимание, майка ми е труден човек.”

Но когато се роди Борко, всичко стана по-лошо. Леля Мария идваше всеки ден. Подреждаше шкафовете ми, сменяше мястото на дрехите, казваше ми какво да готвя. „Това дете трябва да яде супа всеки ден! Какви са тия пюрета?”

Една вечер, когато Борко беше болен и аз не знаех какво да правя, тя дойде без покана. „Ти не можеш да се грижиш за него! Ще го взема при мен!” – извика тя и посегна към детето. Аз се разтреперих.

– Не! Той е мой син! – извиках аз.

Иван стоеше до прозореца и пушеше. Не каза нищо.

След тази вечер започнах да се страхувам от нея. Започнах да заключвам вратата. Но тя намираше начин – звънеше по десет пъти на ден, пращаше съседки да ме следят: „Видяхме Деси с детето в парка. Защо не беше облечен с шапка?”

С Иван започнахме да се караме все по-често. „Това е майка ми! Не мога да ѝ забраня да вижда внука си!” – казваше той.

– А аз? Аз коя съм в този дом? – питах го аз през сълзи.

– Не драматизирай – отвръщаше той и излизаше.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при майка ми за няколко дни.” Останах сама с Борко. Тогава разбрах, че трябва да направя нещо. Започнах да търся работа – намерих място като продавачка в кварталния магазин. Започнах да спестявам пари.

Мария разбра и дойде разярена.

– Какво си намислила? Да работиш? Кой ще гледа детето? Аз ли? – крещеше тя.

– Ще го дам на ясла – казах тихо.

– Виж какво, момиче! Ако не спреш с тези глупости, ще говоря с Иван! Ще ти вземем детето!

Сърцето ми се сви. През нощта Борко се разплака и дойде при мен в леглото.

– Мамо, баба пак ли ще идва? – попита ме той.

– Не, миличък. Всичко ще бъде наред – излъгах го.

След седмица Иван се върна. Беше студен и отчужден.

– Майка ми каза, че иска да вземем Борко при нея за няколко дни – каза той.

– Не! – извиках аз. – Той е мой син! Аз ще го гледам!

Започнаха скандали всеки ден. Мария идваше и си тръгваше със заплахи: „Ще те съсипя! Ще ти взема детето!”

Една вечер Иван ме удари. За първи път. Погледнах го невярващо.

– Ти ме докара до тук! – изкрещя той.

Събрах Борко и излязохме от дома посред нощ. Отидохме при моята майка в Люлин. Седяхме на дивана и плакахме заедно.

Минаха месеци. Разведохме се. Съдът присъди Борко на мен. Иван почти не го виждаше. Мария спря да звъни.

Сега работя на две места. Вечер Борко заспива до мен и понякога ме пита:

– Мамо, татко ще дойде ли?

Не знам какво да му кажа.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Дали постъпих правилно? Дали трябваше да търпя още малко заради детето? Или най-сетне избрах себе си?

А вие… какво бихте направили на мое място?