Когато любовта не стига: Изповедта на една българска майка

– Не е честно, мамо! – гласът на Мария трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи и гняв. – Свекърва ми и свекър ми помагат с всичко – плащат детската градина, купуват дрехи на Дани, даже ни дадоха пари за ремонта. А ти… Ти само казваш „нямам“.

Стоях срещу нея в малката кухня на панелката в Люлин, стиснала чашата си с чай, сякаш ако я пусна, ще се разпадна на парчета. Не знаех какво да кажа. В главата ми се блъскаха думи, но нито една не звучеше правилно. Аз ли бях виновна, че пенсията ми стига едва за сметките и хляба? Че останах сама, когато Мария беше още ученичка, и оттогава се боря сама с живота?

– Мари, знаеш, че ако имах… – започнах тихо, но тя ме прекъсна:

– Знам! Винаги казваш това! Но аз съм ти дъщеря! Родила си ме, отгледала си ме… Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо повече за мен?

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си нощите, в които шиех до късно, за да има нова рокля за бала. Как продавах златния си пръстен, за да платя уроците по английски. Как се отказвах от нови обувки, за да има тя всичко. Но явно това не беше достатъчно.

– Мария, аз… – опитах се да намеря сили в гласа си. – Дадох ти всичко, което можах. Може би не е много, но е всичко от мен.

Тя избухна:

– А свекърите ми? Те са пенсионери като теб! Но имат спестявания, имат вила на село… Помагат ни с всичко! Ти само ми казваш „обичам те“, но с любов не се плаща токът!

В този момент усетих как гневът й се смесва с отчаяние. Знаех, че й е трудно – двама млади с дете в София, наемите растат, заплатите не стигат. Но какво повече можех да направя? Пенсията ми е 540 лева. След като платя тока и водата, остават 120 лева за храна и лекарства. Понякога броя стотинките за хляб.

– Мари, ако можех… – прошепнах. – Ако можех да ти дам света…

Тя се обърна рязко и излезе от кухнята. Останах сама сред тишината и миризмата на чай от липа. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

Спомних си как я родих на 41 години. Бях най-щастливата жена на света – след години опити и разочарования, най-сетне държах своето момиченце. Когато баща й почина внезапно от инфаркт, Мария беше на 13. Оттогава животът ни се превърна в борба – аз срещу света, тя до мен като малък войник.

Винаги съм вярвала, че любовта е най-важното. Че ако обичаш детето си истински, то ще го усети и ще ти прости всичко останало. Но явно съм грешала.

На следващия ден Мария не ми се обади. Мина седмица. Аз звънях – тя не вдигаше. Седях сама в хола и гледах снимките ни – тя като абитуриентка до мен, после с Дани на ръце… Усмивките ни бяха истински тогава.

Една вечер телефонът иззвъня. Беше тя.

– Мамо… – гласът й беше уморен. – Извинявай… Просто ми е много тежко напоследък. Не исках да те обвинявам…

– Знам, дете мое – казах тихо. – И аз съм виновна… Може би не съм ти дала това, което ти трябваше.

– Не е така! – избухна тя в плач. – Просто понякога ми се струва, че всички други имат повече… А аз се боря за всяка стотинка…

– И аз така съм живяла – признах й. – Но ти имаш нещо по-ценно – имаш семейство, имаш Дани… Имаш любовта ни.

– Понякога ми се струва малко… – прошепна тя.

– Понякога и на мен – отвърнах честно.

Замълчахме дълго. После тя каза:

– Ще дойда утре с Дани. Ще донесем баница.

На следващия ден ги посрещнах с усмивка и топли прегръдки. Дани тичаше из хола и викаше: „Бабо! Бабо!“. Мария ме гледаше уморено, но вече без гняв.

Докато пиехме чай и ядяхме баница, си мислех: дали някога ще мога да й дам повече? Или любовта ми ще остане единственото богатство, което мога да й завещая?

Понякога се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? И има ли прошка за майка, която е дала всичко от себе си, но светът все пак й казва „не стига“?