Последният подарък: История за прошка и надежда

— Наистина ли искаш да го направиш? — гласът на сестра ми Катя трепереше, докато стоеше на прага на банята. В ръцете си държах тежките фризьорски ножици, а дългите ми кестеняви коси се спускаха като водопад по гърба ми. Бях ги пуснала с години — майка ми винаги казваше, че са най-голямата ми гордост. Но сега, гледайки отражението си в огледалото, виждах само едно: очите на Ваня, бившата ми свекърва, когато я посетих миналата седмица в онкологията.

Тя беше толкова променена. Кожата ѝ — сива и прозрачна, устните — напукани, а очите — огромни, изпълнени със страх и болка. Косата ѝ почти я нямаше след последната химиотерапия. Държах ръката ѝ, а тя се опита да се усмихне: „Не се тревожи за мен, мило дете. Животът е такъв.“

Но аз се тревожех. Не можех да забравя годините, в които тя ме гледаше с подозрение, когато бях още съпруга на сина ѝ. Ваня никога не ме прие напълно — твърде различна бях за нейното разбиране за „добра българска снаха“. След развода ни почти не си говорехме. Но когато разбрах за болестта ѝ, нещо в мен се обърна.

— Ще го направя — казах на Катя и вдигнах ножиците. — Тя има нужда от това повече от мен.

Първият кичур падна тежко на плочките. Сълзите ми се смесиха с космите по пода. Катя ме прегърна отзад и двамата плакахме — за изгубените години, за пропуснатите възможности, за всичко неизказано между мен и Ваня.

На следващия ден занесох косата си в малкото ателие на улица „Иван Вазов“, където леля Мария правеше перуки за онкоболни. Тя ме погледна с разбиране:

— Това е най-големият подарък, който можеш да направиш на някого. Ще стане прекрасна перука.

Докато чаках да бъде готова, спомените ме връхлетяха като буря. Първата Коледа с Ваня — как беше сложила чинията ми отделно от останалите. Денят, в който се роди дъщеря ми Лили — как Ваня настояваше да я кръстим на нейната майка. Разводът — студеното ѝ „Казах ти аз…“

Но имаше и други моменти: как ми донесе супа, когато бях болна; как държеше Лили на ръце и ѝ пееше стари народни песни; как веднъж ме защити пред съседката баба Сийка.

Когато перуката беше готова, я сложих в красива кутия и тръгнах към болницата. По пътя сърцето ми туптеше лудо. Какво ще каже? Ще приеме ли подаръка? Ще може ли да ми прости за всичко?

Влязох в стаята ѝ без да почукам. Ваня лежеше с гръб към мен. Обръщайки се, очите ѝ се разшириха от изненада.

— Какво правиш тук? — попита тя сухо.

— Донесох ти нещо — казах тихо и подадох кутията.

Тя отвори капака и замръзна. Прекара пръсти по меката коса.

— Това… това е твоята коса? — прошепна тя.

Кимнах. В стаята настъпи тишина, прекъсвана само от шумоленето на чаршафите.

— Защо? — гласът ѝ беше едва доловим.

— Защото ти си майката на Лили. Защото никой не заслужава да се чувства толкова уязвим и самотен. Защото… защото искам да ти простя. И ако можеш — да ми простиш и ти.

Ваня сложи перуката на главата си треперещо. Погледна се в малкото огледалце до леглото и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Изглеждам като себе си… отново — прошепна тя.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. За първи път от години не чувствах стена между нас.

— Благодаря ти, Мария… Не знам дали мога да върна времето назад, но… благодаря ти.

Прегърнах я силно. В този момент разбрах: понякога най-големите битки са вътре в нас самите. А прошката е най-ценният подарък — и за този, който я дава, и за този, който я получава.

Сега често се питам: ако можехме да простим по-рано, колко болка щяхме да си спестим? А вие бихте ли направили същото за човек, който ви е наранил?