Предателство, отмъщение и силата на една българка: Моят път от унижение до триумф

— Не може да бъде! — изкрещях вътрешно, докато стисках ръката на майка ми. Болничната стая миришеше на антисептик и страх. Бях родила преди по-малко от час, а вече усещах как светът ми се разпада. Вместо усмивки и сълзи от радост, чух шепотите на майка ми и съпруга ми, Димитър, които стояха до прозореца.

— Не е време да ѝ казваме сега — прошепна той, но аз чух. — Ще трябва да се справим с това по-късно.

Сърцето ми се сви. Знаех, че нещо не е наред. Майка ми ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и безсилна.

— Елена, трябва да поговорим — каза тя тихо, сякаш се страхуваше да не събуди бебето.

— Какво има? — гласът ми трепереше.

Димитър не ме погледна. Стоеше с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци. Майка ми седна на леглото и хвана ръката ми.

— Димитър… той… — започна тя, но думите заседнаха в гърлото ѝ.

— Аз какво? — изсъска той. — Кажи ѝ ти, щом толкова настояваш!

В този момент разбрах всичко. Сълзите ми потекоха безшумно. Не беше нужно да ми казват повече. Бях предадена. В деня, в който трябваше да бъда най-щастливата жена на света, бях унизена от двамата най-близки хора в живота си.

Оказа се, че Димитър имал връзка с най-добрата ми приятелка — Мария. Майка ми знаела от месеци, но мълчала, за да „не ме тревожи по време на бременността“. Всички около мен знаели, само аз живеех в лъжа.

— Как можахте? — прошепнах. — Как можахте да ми го причините?

Димитър излезе от стаята без да каже дума. Майка ми остана до мен, но вече не я усещах като опора. В този момент разбрах, че съм сама.

Първите дни след раждането бяха ад. Вкъщи беше студено и празно. Димитър се прибираше късно или изобщо не се прибираше. Майка ми идваше уж да помага с бебето, но само мърмореше:

— Трябваше да си по-внимателна с него… Мъжете са като деца.

Всяка нейна дума беше като нож в сърцето ми. Чувствах се виновна за всичко — че не съм достатъчно красива, че не съм добра майка, че не съм успяла да задържа мъжа си.

Една вечер, докато кърмех малкия Александър и гледах през прозореца към светлините на София, реших, че повече няма да позволя на никого да ме тъпче. Започнах да търся работа — нещо, което винаги бях отлагала заради Димитър. Намерих обява за счетоводител в малка фирма в Люлин и кандидатствах.

Първият ден на работа беше кошмарен. Оставих Александър при майка ми и цял ден мислех дали ще го нахрани навреме, дали ще го преоблече добре. Колежките ме гледаха подозрително — младо момиче с бебе и без халка на ръката.

— Мъжът ти къде е? — попита ме една от тях на обяд.

— Няма го — отвърнах кратко и се усмихнах фалшиво.

С времето започнах да се справям все по-добре. Работата ме разсейваше от болката. Александър растеше здрав и усмихнат. Всяка негова усмивка беше като слънчев лъч в мрака на самотата ми.

Димитър идваше все по-рядко. Един ден дойде пиян и започна да крещи:

— Ти си виновна! Ако беше по-женствена, нямаше да търся друга!

Тогава избухнах:

— Не аз те предадох! Ти разруши семейството ни! Изчезвай!

Изгоних го от дома ни. За първи път се почувствах силна. Майка ми беше шокирана:

— Как ще се оправиш сама? Кой ще ти помага?

— Ще се оправя! — казах твърдо.

Започнах да уча вечерен курс по английски език и след няколко месеца получих повишение в работата. Започнах да печеля повече от Димитър. Мария се опита да се свърже с мен във Facebook:

— Прости ми… Не знаех какво правя…

Изтрих я без да ѝ отговарям.

Година по-късно вече имах собствен апартамент под наем и Александър ходеше на ясла. Майка ми започна да ме уважава повече:

— Не вярвах, че ще се справиш така добре…

Понякога вечер седя сама с чаша чай и гледам как синът ми спи спокойно. Спомням си болничната стая, предателството, болката… Но вече не плача. Станах по-силна от всякога.

Понякога си мисля: Колко жени като мен са били предадени и унижени? Колко още ще търпят? Не е ли време всяка от нас да повярва в собствената си сила?