Когато майка реши да живее за себе си: Изповедта на Виктория

— Как можа, мамо? Как можа да ни го причиниш? — гласът на Елиана трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Седях срещу двете си дъщери на масата в кухнята, която някога беше пълна с детски смях и мирис на топъл хляб. Сега въздухът беше тежък, а между нас се простираше пропаст, която не знаех как да прескоча.

— Не разбирате ли, че цял живот съм живяла за вас? — прошепнах аз, но думите ми увиснаха във въздуха като неизречено обвинение.

Нова, по-малката ми дъщеря, стисна устни и се обърна към прозореца. — Никой не те е карал да се жертваш така. Но сега, когато имаме нужда от теб, ти просто… избираш себе си.

В този момент се върнах в миналото. Бях на двадесет и две, когато се омъжих за Петър. Мислех, че любовта ще ни спаси от всичко. Но той се промени — стана студен, започна да пие и да изчезва с дни. Останах сама с две малки момичета и без никаква подкрепа. Работех на две места — чистачка в училище сутрин и продавачка в кварталната бакалия вечер. Всяка стотинка броях, за да има за обувки и учебници.

Понякога нощем плачех тихо в банята, за да не ме чуят. Но никога не се оплаках пред тях. Исках да им дам всичко, което аз нямах — сигурност, топлина, дом. Дори когато Петър ни напусна окончателно и замина за Германия с новата си жена, не позволих на болката да ме пречупи.

Годините минаваха. Елиана завърши медицина, Нова — архитектура. Гордеех се с тях, но усещах как животът ми се изплъзва между пръстите. Всички около мен имаха мечти — аз имах само задължения.

И тогава дойде писмото от нотариуса. Сестра ми Мария беше починала внезапно в Пловдив и ми остави апартамента си в Стария град. Не бяхме близки последните години — тя избра свободата и пътешествията, аз — семейството и дълга. Но сега съдбата ми поднесе втори шанс.

— Ще продам апартамента и ще си купя малка къща край морето — казах една вечер на дъщерите си. — Искам да започна отначало. Да рисувам, да чета, да се разхождам по плажа…

— А ние? — прекъсна ме Елиана. — Точно сега имаме нужда от помощ! Аз съм с малко дете, Нова още изплаща кредита за жилището си…

— Винаги сте били на първо място — отвърнах тихо. — Но сега… искам поне веднъж да бъда щастлива.

Последваха седмици на мълчание и студени погледи. Майка ми ме нарече егоистка по телефона: „Майката трябва да е жертва до края! Какво ще кажат хората?“ Съседките започнаха да ме гледат странно — сякаш вече не бях „добрата майка Виктория“, а някаква предателка.

Но аз продадох апартамента. Купих малка къща в Ахтопол с изглед към морето. За първи път от години се събудих без будилник и без списък със задачи. Рисувах изгревите, учех се да готвя риба и вечер седях на верандата с книга в ръка.

Дъщерите ми не идваха често. Когато все пак се появяваха, разговорите бяха кратки и напрегнати.

— Мамо, ти вече не си същата — каза веднъж Нова. — Сякаш ни забрави.

— Не съм ви забравила — отвърнах. — Просто най-сетне си спомних коя съм аз.

Понякога нощем пак плача — този път от вина. Дали наистина съм егоистка? Или просто човек с право на щастие?

Сега стоя на брега и гледам как слънцето потъва в морето. Вятърът носи смях от близката кръчма, а аз се питам: Ако една майка избере себе си след години саможертва, губи ли правото си на любовта на децата си? Може ли щастието ми да бъде простено?