Срамувам се от собствената си дъщеря: Изповедта на една българска майка

— Мамо, моля те, не идвай с тази стара чанта на рождения ми ден. — Гласът на дъщеря ми Елена трепереше по телефона, но не от вълнение, а от срам. — Всички ще бъдат там… и родителите на Петър… Знаеш, те са… по-различни.

Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, стиснала дръжката на износената си чанта, която пазя от времето, когато Елена беше още ученичка. Сърцето ми се сви. Не заради чантата. Не заради старите ми обувки или скромната ми рокля. А защото за първи път усетих, че дъщеря ми се срамува от мен.

Винаги съм вярвала, че любовта между майка и дете е непоклатима. Че няма значение дали имаш пари или не, дали си облечен в маркови дрехи или носиш дрехи от пазара. Но явно съм грешала. Елена се омъжи преди две години за Петър — момче от добро семейство, с родители адвокати, които живеят в голяма къща в Бояна. Още от самото начало усещах дистанцията между мен и тях. На сватбата им бях единствената жена с рокля от „Илиянци“, а всички други блестяха в дизайнерски тоалети. Но тогава си казах: „Важното е Елена да е щастлива.“

Сега обаче виждах как щастието ѝ струваше твърде скъпо — и не говоря само за пари.

— Мамо, просто… ако можеш да си купиш нещо ново… или поне да не говориш много за работата си… — продължи тя по телефона. — Знаеш, Петър се притеснява какво ще си помислят хората.

Работя като санитарка в болница. Не е престижно, но е честно. Вдигам тежко, чистя подове, помагам на възрастни хора. Понякога нося вкъщи остатъци от храна, които иначе биха изхвърлили. Не се срамувам от труда си — или поне не се срамувах досега.

Вечерта преди рождения ден седях сама на кухненската маса и гледах снимките на Елена като малка. Спомних си как шиех дрехи за нея от стари платове, как ѝ купувах книжки от сергията пред метрото, как я водех на театър с последните си спестени пари. Тогава тя ме прегръщаше силно и казваше: „Ти си най-добрата майка на света!“

Какво се промени? Кога парите станаха по-важни от любовта?

На рождения ден влязох в луксозния апартамент на Петър и Елена с букет карамфили — любимите ѝ цветя като дете. Всички гости бяха облечени елегантно, масата беше отрупана с деликатеси, а аз се чувствах като чужда сред собствения си род.

— О, Мария! — посрещна ме майката на Петър с фалшива усмивка. — Как сте? Надявам се да сте намерили лесно адреса?

— Да, благодаря — отвърнах тихо и подадох букета на Елена.

Тя го прие с престорена усмивка и веднага го остави настрани, сякаш се страхуваше някой да не види колко е обикновен.

— Мамо, благодаря…

Видях как Петър ѝ прошепна нещо на ухо и тя се отдалечи от мен. Стоях до прозореца и слушах разговорите за екзотични почивки, нови автомобили и инвестиции в имоти. Никой не ме попита как съм. Никой не се интересуваше от мен.

По-късно чух как една от приятелките на Елена каза:

— Твоята майка ли беше онази жена до прозореца? Много е… скромна.

Елена се засмя неловко:

— Да… тя винаги е била такава.

Сълзите напираха в очите ми. Исках да избягам, да изкрещя, да ѝ напомня колко съм жертвала за нея. Но останах. Защото съм майка.

Когато тръгвах си, Елена ме изпрати до вратата.

— Мамо… извинявай, ако съм те засрамила… Просто… тук всичко е различно.

Погледнах я право в очите:

— Различно е само ако ти го направиш такова, Елена. Аз съм ти майка — тази, която те е научила да бъдеш човек.

Тя наведе глава и затвори вратата след мен.

Вървях по тъмните улици към метрото и си мислех: Кога парите станаха по-важни от обичта? Кога децата ни започнаха да се срамуват от нас? Дали някога ще разбере колко боли това?

А вие… бихте ли простили на детето си такова предателство?