Писмата, които никога не бяха за мен

— Защо, Георги? Защо никога не ми каза? — думите ми се разнесоха в празната спалня, докато държах в ръцете си пожълтелите писма. Сълзите ми капеха по стария под, а в мен бушуваха гняв, болка и объркване. Беше минала едва седмица откакто погребах Георги — мъжа, с когото споделих трийсет и пет години от живота си. Мислех, че го познавам до последния детайл: навиците му сутрин, любимата му чаша за кафе, начина, по който се усмихваше, когато гледаше старите български филми. Но тази кутия с писма преобърна всичко.

Открих я случайно, докато подреждах гардероба му. Беше скрита зад купчина пуловери, които никога не носеше. Кутията беше стара, с избледняла снимка на Рилския манастир отпред. Отворих я и вътре намерих десетки писма — всички адресирани до някоя си Мария. Почеркът му беше нежен, думите — изпълнени с копнеж и нежност, каквито не помнех да е писал на мен. Всяко писмо започваше с „Скъпа Мария“ и завършваше с „Твой завинаги, Г.“

Седнах на леглото и започнах да чета. Първото писмо беше от 1989 година — годината, в която се оженихме. В него Георги пишеше: „Мария, мисля за теб всяка вечер. Знам, че животът ни отведе по различни пътища, но ти винаги ще бъдеш първата ми любов.“ Сърцето ми се сви. Как е възможно? През всичките тези години той е мислел за друга жена?

В следващите дни не можех да спя. Въртях се в леглото и си представях как Георги пише тези писма, как ги крие от мен, как живее с тази тайна. Спомних си всички онези моменти, когато го усещах разсеян или тъжен — винаги съм вярвала, че е просто уморен от работа или притеснен за децата. А може би е страдал по Мария?

Една вечер поканих дъщеря ни Ива на вечеря. Тя веднага забеляза, че нещо не е наред.
— Мамо, добре ли си? Изглеждаш ужасно уморена.
— Ива… — започнах колебливо. — Намерих нещо в гардероба на баща ти. Писма. До някаква Мария.
Ива замълча за миг, после прошепна:
— Мамо… може би има обяснение. Татко те обичаше.
— Обичал ли ме е наистина? — гласът ми трепереше. — Или просто съм била удобният избор?

Дните минаваха в мълчание и самота. Не можех да споделя с никого болката си — приятелките ми щяха да ме съжаляват или да започнат да клюкарстват. В малкия ни квартал в Пловдив всичко се разчуваше за минути.

Една сутрин реших да намеря Мария. В едно от писмата Георги беше написал адрес — малко селце край Асеновград. Сърцето ми биеше лудо, докато пътувах с автобуса през полетата и селските пътища. Когато стигнах до къщата ѝ — стара двуетажна постройка с лозе отпред — ръцете ми трепереха.

Мария беше възрастна жена с топли кафяви очи и побеляла коса.
— Ти трябва да си Елена — каза тя тихо, сякаш ме очакваше.
— Откъде знаете?
— Георги ми е разказвал за теб… Понякога повече, отколкото за себе си.

Седнахме на дървената пейка пред къщата ѝ. Мария извади стара снимка — тя и Георги като млади, усмихнати на брега на Марица.
— Обичах го много — прошепна тя. — Но той избра теб. Аз останах само спомен.
— А писмата? Защо не спряхте?
— Защото понякога човек има нужда да говори с миналото си… Не сме се виждали от години. Само думи по хартията.

Върнах се у дома още по-объркана. Дали Георги ме е лъгал? Или просто е носил в себе си една неизживяна любов? Започнах да препрочитам нашите стари снимки и картички. Видях усмивките ни на морето в Созопол, първата ни Коледа с Ива, вечерите пред телевизора с чаша чай.

Може би любовта не е само страст и признания. Може би е и търпение, грижа, споделени мълчания. Може би Георги ме е обичал по свой начин — тихо и сигурно, дори ако част от сърцето му винаги е принадлежала на друга.

Сега стоя сама в апартамента ни и се чудя: Ако знаех за Мария по-рано, щях ли да избера друг живот? Или щях да остана до Георги въпреки всичко? Може ли една тайна да унищожи цял живот заедно или просто да го направи по-истински?

А вие… бихте ли простили такава тайна? Или бихте потърсили истината на всяка цена?