Не издържам вече с мама под един покрив – лоша дъщеря ли съм?

– Не може така, Яна! Не може да оставяш детето да гледа телевизия до толкова късно! – гласът на майка ми отеква из апартамента, докато аз се опитвам да сложа вечерята на масата. Вече трети месец живеем заедно – аз, съпругът ми Петър, дъщеря ни Мария и мама. И всеки ден е като нова битка.

Понякога се чудя кога точно се превърнах в гостенка в собствения си дом. Мама се нанесе при нас след инсулта на татко. Той почина миналата есен, а тя остана сама в малкия апартамент в Люлин. Не можех да я оставя там – беше разбита, плачеше всяка вечер по телефона. „Яна, не мога да спя сама. Страх ме е. Моля те, вземи ме при вас поне за малко.“ Как да ѝ откажа? Аз съм единствено дете.

Петър не каза нищо, само въздъхна тежко. „Ще се справим, нали?“ – попитах го една вечер, докато оправяхме леглото за мама в хола. „Нямаме избор“, отвърна той и се обърна на другата страна.

Първите дни бяха като на игли. Мама се опитваше да помага – готвеше, чистеше, подреждаше шкафовете. Но скоро започна да се меси във всичко. „Така не се прави мусака, Яна! Кой слага моркови?“ или „Петре, защо не си сменил крушката в банята още?“ Дори Мария започна да се оплаква: „Мамо, баба не ми дава да си играя с телефона!“

Вечерите станаха най-тежки. След работа мечтаех за малко тишина, но мама настояваше да вечеряме всички заедно и да обсъждаме деня си. „Това е истинско семейство!“, казваше тя и ни гледаше с укор, ако някой стане от масата преди другите.

Една вечер избухнах. Бях уморена, главата ме болеше, а Мария плачеше заради някаква глупост. Мама започна да ми обяснява как съм я разглезила и как навремето тя никога не би позволила такова нещо. „Стига вече!“, изкрещях аз. „Това е моят дом! Моля те, спри да се месиш във всичко!“

Настъпи тишина. Петър ме погледна с изненада, Мария се разплака още повече, а мама просто стана и излезе на балкона.

След този ден всичко стана още по-напрегнато. Мама се затвори в себе си, говореше малко и често плачеше нощем. Аз се чувствах ужасно виновна. Сутрин ѝ правех кафе и ѝ носех закуска в леглото, но тя само кимаше мълчаливо.

Една неделя сутрин я чух да говори по телефона със съседката си от Люлин: „Яна вече не ме иска тук… Чувствам се излишна…“ Сърцето ми се сви. Не исках да я наранявам, но имах чувството, че губя себе си.

Петър започна да стои повече на работа. Вечер идваше късно и почти не говореше. Мария стана нервна и затворена. Аз самата започнах да избягвам дома си – разхождах се из квартала безцелно след работа, само и само да не се прибера веднага.

Една вечер седнах до мама на балкона. Беше студено, но тя стоеше там с чаша чай и гледаше към светлините на града.
– Мамо… – започнах плахо.
– Не се тревожи за мен, Яна – прекъсна ме тя тихо. – Знам, че ви преча. Просто… толкова ми липсва татко ти.
– И на мен ми липсва – прошепнах аз и усетих как сълзите ми напират.
– Не искам да развалям живота ти… Но не мога да бъда сама.

Прегърнах я силно. За първи път от месеци плакахме заедно.

На следващия ден предложих на мама да поговорим с психолог – заедно или поотделно. Тя първо отказа, но после прие. Оказа се, че има групи за подкрепа за вдовици в читалището до нас. Записах я и тя започна да ходи веднъж седмично.

Малко по малко напрежението вкъщи намаля. Мама намери нови приятелки, започна да излиза повече. Аз и Петър си върнахме част от личното пространство – въведохме правило всеки да има поне един час на ден само за себе си.

Но въпросът остана: лоша дъщеря ли съм, че не издържам с майка си под един покрив? Или просто съм човек със свои нужди?

Понякога вечер лежа будна и си мисля: колко още семейства преминават през това? Как намирате баланса между грижата за родителите и собственото си щастие? Споделете ми вашите истории – нека говорим открито за това.