Когато дъщеря ми ми остави внука: Тайните, които разбиха нашето семейство

— Мамо, моля те, трябва да тръгвам веднага! — гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. — В болницата ме чакат, не мога да взема Даниел с мен. Моля те, остани с него тази нощ.

Не попитах нищо повече. Само казах „Идвам“, грабнах палтото си и излязох в студената мартенска вечер. Когато пристигнах, Мария вече беше на прага, с бледо лице и притеснени очи. Прегърна ме набързо, прошепна „Благодаря ти, мамо“ и изчезна по стълбите.

Влязох в апартамента и видях Даниел — моят седемгодишен внук — да седи на пода с разпилени играчки около себе си. Усмихна ми се плахо. — Бабо, мама каза, че ще се върне утре. Ще спиш ли при мен?

— Разбира се, слънчо — отвърнах и го прегърнах. Но нещо в гласа му ме накара да се замисля. Беше по-тих от обикновено, а очите му бяха зачервени.

Първата нощ мина спокойно. На следващия ден Мария не се обади. Опитах да я търся, но телефонът ѝ беше изключен. Даниел беше необичайно мълчалив. Когато го попитах дали иска да гледаме анимация или да излезем на разходка, само поклати глава.

— Бабо, мама често ли ходи в болницата? — прошепна той вечерта, докато му четях приказка.

— Не, миличък. Защо питаш?

— Защото понякога плаче нощем. Мисли, че спя, но я чувам.

Сърцето ми се сви. Мария никога не беше споделяла с мен за никакви проблеми. Бяхме близки, или поне така си мислех.

На третия ден реших да подредя малко апартамента. Докато прибирах дрехите на Даниел, забелязах писмо, пъхнато между книгите на рафта му. Не исках да ровя в чужди неща, но нещо ме подтикна да го отворя.

Почеркът беше на Мария:

„Даниелче, ако някога намериш това писмо и мама я няма дълго време, знай, че те обичам повече от всичко. Понякога възрастните правят грешки и не могат да ги поправят. Ако нещо се случи с мен, баба ще се грижи за теб.“

Ръцете ми затрепериха. Какво се случваше? Какви грешки? Защо Мария пише такива думи на детето си?

Вечерта Даниел ме попита:

— Бабо, ти карала ли си се някога с мама?

— Всеки се кара понякога — отвърнах внимателно. — Но винаги се обичаме.

Той замълча за миг и после прошепна:

— Татко каза на мама, че повече няма да се върне.

Седнах до него и го прегърнах силно. Не знаех какво да кажа. Знаех само, че зет ми Георги напоследък все по-рядко се прибираше у дома, но Мария винаги твърдеше, че е зает с работа.

На четвъртия ден Мария най-сетне се обади. Гласът ѝ беше уморен:

— Мамо… трябва да ти кажа нещо. Моля те, не питай много по телефона. Ще говоря с теб като се прибера.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези моменти през годините, когато съм пропускала знаци — умората в очите на Мария, внезапните ѝ отсъствия, тишината между нея и Георги по време на семейните вечери.

Когато Мария се върна след още два дни, изглеждаше като сянка на себе си. Седнахме в кухнята и тя започна да говори:

— Мамо… Георги има друга жена от почти година. Опитвах се да го задържа заради Даниел… но вече не мога. Открих и че имат дете…

Сълзите ѝ потекоха безшумно по бузите ѝ. Аз също плаках — от болка за дъщеря си и от гняв към Георги.

— Защо не ми каза по-рано? — попитах я през сълзи.

— Срам ме беше… Не исках да ти причинявам болка…

Прегърнах я силно. В този момент осъзнах колко малко знаем понякога за най-близките си хора.

Следващите седмици бяха тежки за всички ни. Даниел започна да задава все повече въпроси за баща си. Мария потъна в депресия и аз трябваше да съм до нея и до внука си повече от всякога.

Един ден седнах до Даниел на дивана и той ме попита:

— Бабо, защо татко не ни обича вече?

Сълзите напълниха очите ми. Как да обясня на едно дете предателството на възрастните?

— Понякога хората правят лоши избори, миличък. Но ти винаги ще имаш мен и мама до себе си.

Семейството ни вече никога няма да бъде същото. Но може би ще бъдем по-силни след всичко това.

Понякога се питам: Познаваме ли наистина хората до себе си? Или всеки носи своите тайни дълбоко скрити? Как бихте постъпили в моята ситуация?