Дадох всичко за любовта му — а той ме унижи пред всички. Мога ли да започна отначало?

— Не мога повече, Ели. Съжалявам. — Гласът на Димитър отекна в залата, където всички ръкопляскаха на новите лекари. Погледите се обърнаха към мен, а аз стоях като вкаменена, с букет карамфили в ръцете и сълзи, които напираха да излязат.

Не знаех какво да кажа. Не знаех как да дишам. Всички тези години, в които броях стотинките, за да може той да учи медицина в София, всички безсънни нощи, когато работех на две места, за да му изпращам пари за квартирата и учебниците… Всичко това се срина за секунди. Майка му ме гледаше с победоносна усмивка — тя никога не ме харесваше. Баща ми щеше да се поболее, ако разбере, че съм изхарчила всичко за чуждо дете.

— Митко, моля те… — прошепнах, но той вече беше обърнал гръб. Прегърна някаква непозната жена, която явно беше новата му любов. Всички около мен започнаха да шушукат. Чух името си няколко пъти — „Горката Елица“, „Тя го издържа“, „Как можа така?“

Излязох навън, без да усещам краката си. Дъждът се изля върху мен като проклятие. Разплаках се на улицата, без да ми пука кой ще ме види. В този момент осъзнах, че съм останала сама — без пари, без дом (бях напуснала квартирата си в Пловдив, за да живея при него), без приятели (всички бяха негови колеги или познати).

Прибрах се в родното село при майка ми и баща ми. Те не знаеха нищо за случилото се. Майка ми ме посрещна с думите:

— Елице, пак ли си се скарала с Митко? Той е добро момче, сигурно ще ти мине.

— Не, мамо… този път е завинаги.

Не можех да им кажа истината. Срамувах се. Как да призная, че съм дала всичко за човек, който ме е предал? Как да кажа на баща ми, че спестяванията за моя собствен бизнес са изчезнали?

Дните минаваха бавно. Работех в местния магазин за хранителни стоки — минимална заплата, но поне не мислех толкова много. Вечер плачех тихо в стаята си. Понякога майка ми чуваше и идваше при мен:

— Елице, животът не свършва с един мъж. Ти си умна и силна.

— Не съм силна, мамо. Глупава съм. Дадох всичко за него.

— Любовта не е глупост.

Но аз не вярвах вече в любовта. Не вярвах в добротата на хората. Веднъж срещнах Митко случайно в града — беше с новата си приятелка, облечени скъпо, усмихнати. Той ме погледна за миг и после извърна глава.

В този момент реших: няма да позволя това унижение да ме съсипе напълно.

Започнах да търся работа в Пловдив отново. Намерих обява за асистент в малка книжарница. Започнах от нулата — без спестявания, без подкрепа. Собственикът на книжарницата беше възрастен човек на име бай Иван.

— Момиче, ти защо си толкова тъжна? — попита ме той още първия ден.

— Просто… животът не винаги е честен.

— Ама ти си още млада! Животът е като книга — ако една глава е лоша, обръщаш страницата.

С времето започнах да се усмихвам повече. Клиентите идваха и разказваха историите си — някои весели, други тъжни. Един ден при мен дойде жена на средна възраст:

— Извинете, търся книга за прошката. Синът ми ме предаде и не знам как да продължа.

Погледнах я и разбрах болката ѝ. Разказах ѝ моята история — не цялата, но достатъчно, за да види, че не е сама.

Постепенно започнах да вярвам отново в хората. Записах се на курс по творческо писане — винаги съм мечтала да пиша книги. Запознах се с нови приятели — хора като мен, преживели разочарования и загуби.

Една вечер получих съобщение от Митко:

„Съжалявам за всичко. Надявам се си добре.“

Изтрих го без да отговарям. За първи път не почувствах болка или гняв — само облекчение.

Сега стоя тук, в малката книжарница, и пиша първата си книга — за момичето, което даде всичко за любовта и оцеля въпреки всичко.

Понякога се питам: Може ли човек отново да се довери след такова предателство? Заслужава ли си да дадеш сърцето си на някого? Или трябва първо да обикнеш себе си?

Какво мислите вие? Бихте ли простили подобно унижение?