Между любовта и дълга: Историята на една българска снаха

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Петър стоеше срещу мен, стиснал устни, а в ъгъла на стаята майка му – леля Станка – ме гледаше с онзи изпитателен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

– Мариана, не е толкова страшно – опита се да ме успокои Петър, но думите му увиснаха във въздуха. – Майка ми просто иска да сме заедно. Тя е сама, знаеш го.

– Заедно? – гневът ми избухна неочаквано. – Да напуснем апартамента си, работата ми, детската градина на Даниела, всичко, което сме градили? Само защото на майка ти ѝ е скучно?

Леля Станка изсумтя:

– Не е само за мен! Вие сте семейство, трябва да сте единни. На село има място за всички. Тук в София само се мъчите.

В този момент усетих как подът под краката ми се разклаща. Бях израснала в малък град, мечтаех за живот в столицата, за независимост. Петър беше моят пристан, но сега между нас стоеше сянката на майка му – непреклонна, властна, убедена, че знае кое е най-добро за всички.

Седмици наред спорехме. Вечерите ни преминаваха в мълчание или тихи сълзи. Даниела усещаше напрежението и започна да се буди нощем с плач.

– Мамо, защо тате е тъжен? – ме попита веднъж тя, сгушена в мен.

– Всичко ще се оправи, слънце мое – излъгах я, докато сърцето ми се късаше.

Петър се разкъсваше между нас. Знаех колко много обича майка си – баща му почина млад, тя го отгледа сама. Но аз също имах нужди. Имах мечти. Имах страхове.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона:

– Мамо, не знам какво да правя. Мариана не иска да идва. Не мога да я насиля…

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Чувствах се виновна и пред него, и пред себе си. Кога моето „не“ стана толкова тежко?

На следващия ден леля Станка дойде рано сутринта. Без поздрави, без усмивки.

– Мариана, ще говоря направо. Петър е мой син. Той има дълг към мен. Ако ти не можеш да го разбереш, значи не мислиш за семейството.

– А моето семейство? – прошепнах едва чуто.

– Семейството е там, където са корените! – отсече тя.

В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Никой не ме питаше какво искам аз. Никой не виждаше страха ми от неизвестното, от това да загубя себе си в името на чуждите очаквания.

Седмици наред живеехме в напрежение. Петър ставаше все по-мълчалив. Леля Станка започна да идва всеки ден – носеше буркани със зимнина, подреждаше ни шкафовете, критикуваше всичко: „Така ли се готви мусака?“, „Детето трябва да носи вълнени чорапи!“, „Пералнята ти е стара!“

Една вечер избухнах:

– Не мога повече! Или тя спира да идва всеки ден и да ни командва, или…

– Или какво? – Петър ме гледаше с болка.

– Или ще си тръгна с Даниела! – думите излязоха сами.

Той замълча дълго. После прошепна:

– Не искам да те губя… Но не мога да оставя майка си сама.

Тогава разбрах: никога няма да бъда на първо място в живота му. Винаги ще съм между любовта и дълга.

Започнах да търся работа в друг град. Исках ново начало – за мен и дъщеря ми. Една сутрин събрах багажа ни и оставих бележка:

„Петре,
Обичам те, но не мога повече да живея в сянката на майка ти. Ако някога решиш кой е твоят дом, ще знаеш къде да ни намериш.“

Заминахме при сестра ми във Варна. Първите дни бяха ад – Даниела плачеше за баща си, аз се чувствах като предателка. Но постепенно започнахме да дишаме по-леко. Намерих работа в книжарница, Даниела тръгна на нова детска градина.

Петър звъня няколко пъти. Плачеше по телефона:

– Мариана, върни се! Майка ми обеща да не се меси…

Но вече не вярвах на обещания. За първи път от години усещах свобода – тежка, болезнена, но моя.

Минаха месеци. Леля Станка се разболя сериозно. Петър остана при нея до края. След погребението дойде във Варна.

– Прости ми… – каза само това и падна на колене пред мен и Даниела.

Погледнах го дълго. В очите му видях болка и обич.

– Можем ли някога да бъдем семейство без сенки от миналото? – попитах го тихо.

Сега стоя на прозореца и гледам морето. Питам се: Колко жени като мен са разкъсвани между любовта и дълга? Кога най-сетне ще започнем да живеем за себе си?