Откраднаха ми бъдещето: как свекървата и зълвата ми разбиха живота на децата ми – историята на Мария от Пловдив

– Какво правите тук? – гласът ми трепереше, докато гледах свекърва ми Стоянка и зълва ми Даниела, които стояха в коридора с куфари до краката си. Беше вторник вечер, връщах се уморена от работа, а в апартамента ни в Кючук Париж цареше напрежение, което можеше да се реже с нож.

– От днес ще живеем тук, Мария – каза Стоянка с онзи студен тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом. – Синът ми така реши.

Погледнах към Петър, мъжа ми. Очите му бяха сведени, избягваше погледа ми. Децата – Ива и Мартин – стояха притиснати до стената, уплашени от непознатата ситуация. В този момент усетих как нещо вътре в мен се чупи.

– Петре, какво става? Не сме говорили за това! – опитах се да запазя самообладание.

– Майка и Даниела нямат къде да отидат – измърмори той. – Ще останат тук, докато си стъпят на краката.

Така започна моят кошмар. В следващите седмици апартаментът ни се превърна в бойно поле. Стоянка командваше всичко – от това какво ще ядем до това кога децата ще си лягат. Даниела постоянно се оплакваше колко е тежко положението ѝ и как никой не я разбира. Аз бях изтласкана в ъгъла на собствения си живот.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Стоянка говори с Петър в хола:

– Мария не мисли за семейството ти. Само за себе си гледа. Ако не беше тя, досега да сме си оправили живота.

Петър не каза нищо. Мълчанието му беше по-страшно от всяка обида.

Скоро започнаха да изчезват пари от семейния ни бюджет. Първо малки суми, после все по-големи. Когато попитах Петър, той само вдигна рамене:

– Може би си забравила къде си ги сложила.

Децата усещаха напрежението. Ива започна да се затваря в себе си, Мартин стана агресивен в училище. Учителката му ме извика:

– Госпожо Николова, Мартин има нужда от спокойствие у дома. Какво се случва?

Не знаех какво да кажа. Как да обясня, че домът ни вече не е наш?

Една сутрин намерих Ива да плаче в стаята си.

– Мамо, защо баба казва, че сме ѝ в тежест? – попита тя през сълзи.

Прегърнах я силно и обещах, че всичко ще се оправи. Но не вярвах на думите си.

Ситуацията стана нетърпима, когато Стоянка започна да настройва Петър срещу мен:

– Тя не ти е истинска жена! Ако беше, нямаше да ни остави на улицата!

Една вечер Петър се прибра пиян и започна да крещи:

– Защо винаги трябва да е по твоята воля? Майка ми е права – ти мислиш само за себе си!

Тогава разбрах, че съм изгубила битката за семейството си. На следващия ден събрах децата и отидохме при майка ми в Тракия. Сълзите ми не спираха цяла нощ.

Минаха месеци. Петър не се обади нито веднъж да попита за Ива и Мартин. Стоянка и Даниела останаха в апартамента ни – оказа се, че Петър е прехвърлил собствеността на тяхно име без мое знание. Останахме без дом, без сигурност, без бъдеще.

Започнах работа като чистачка в една болница. Не беше мечтаното място, но поне можех да осигуря хляб на децата си. Всяка вечер ги прегръщах и им казвах, че ще се справим. Че няма да им позволя никой повече да им отнеме бъдещето.

Понякога срещам Петър на улицата – погледът му е празен, а до него върви Даниела с нов телефон в ръка. Стоянка вече не излиза – казват, че е болна.

Децата ми растат с белези от тази история. Ива мечтае да стане адвокат – казва, че ще защитава хора като мен. Мартин рисува семейства с големи усмивки и пита:

– Мамо, някога ще бъдем ли пак щастливи?

Понякога се чудя: заслужава ли си човек да жертва себе си заради семейство, което никога не го е приело? Или трябва да намерим сили да започнем отначало, дори когато всичко изглежда изгубено? Какво бихте направили вие?