Дъщеря ми се срамува от мен, защото не мога да ѝ купя подаръци – Изповедта на една самотна майка от Пловдив

– Мамо, моля те, не идвай с този стар шлифер на рождения ден на Петър. – Гласът на Мария трепереше, но не от студ. – Моля те, мамо… – повтори тя и погледна встрани, сякаш се срамуваше да ме погледне в очите.

Стоях до прозореца на малката си кухня в Кючук Париж и стисках дръжката на чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как влагата се просмуква и в мен. Вече бях свикнала с този студ – не само в стаята, но и в отношенията ни.

– Мария, това е единственият ми шлифер – прошепнах. – Знаеш, че не мога да си позволя нов.

Тя въздъхна тежко, сякаш цялата тежест на света бе паднала върху раменете ѝ. – Просто… хората ще говорят. Родителите на Петър… те са други. Не разбират…

Не разбират. Колко пъти съм чувала тези думи? Не разбират какво е да броиш стотинките за хляб, да се чудиш дали ще имаш ток до края на месеца. Не разбират какво е да се събудиш посред нощ и да се молиш дъщеря ти да не поиска нещо, което не можеш да ѝ дадеш.

След смъртта на Иван животът ни се преобърна. Останахме двете – аз и Мария. Работех като санитарка в болницата, сменях нощни смени, за да мога да ѝ купя поне една нова блуза за първия учебен ден. Понякога тя се връщаше от училище със свити устни и поглед надолу – знаех, че някой пак я е подиграл заради старите ѝ обувки или заради това, че няма смартфон като другите деца.

Но винаги се прегръщахме вечер и си обещавахме, че ще се справим. Че ще бъдем заедно срещу целия свят.

Сега обаче светът беше по-силен. Мария се омъжи за Петър – син на известен адвокат от центъра на Пловдив. На сватбата им се чувствах като чужда сред всички онези жени с лъскави рокли и мъже с костюми по поръчка. Седях в ъгъла и стисках ръцете си в скута, докато майката на Петър разказваше колко са щастливи, че имат „още една дъщеря“.

След сватбата започнаха поканите за семейни събирания – винаги в големия им апартамент с изглед към тепетата. Винаги с подаръци – скъпи вина, маркови дрехи за Мария и Петър. Аз носех буркан домашно сладко или плетена от мен покривка. Виждах как Мария свежда погледа си всеки път, когато разопаковаха моите подаръци.

– Мамо, не е нужно да носиш неща… – каза ми веднъж тихо тя.

– Но аз искам… – отвърнах. – Това е всичко, което мога.

Веднъж я чух да говори по телефона с Петър:

– Не знам какво да правя… Срам ме е понякога… Просто искам всичко да е нормално…

Срам ме е. Тези думи ме пронизаха като нож. Аз ли бях причината дъщеря ми да се срамува? Аз ли бях тази, която я дърпаше назад?

Започнах да избягвам поканите им. Казвах, че съм болна или че имам смяна в болницата. Мария идваше все по-рядко при мен. Когато идваше, стоеше напрегната на ръба на стола и гледаше часовника си.

Една вечер тя дойде неочаквано. Беше разплакана.

– Мамо… – започна тя и гласът ѝ се пречупи. – Защо всичко трябва да е толкова трудно? Защо не можем просто да сме щастливи?

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка и колко много още боли вътре в нея.

– Защото светът не е справедлив, Мария – казах тихо. – Но ти си моето всичко. И ако трябва пак да избера между това да ти дам любов или пари… пак ще избера любовта.

Тя ме погледна със сълзи в очите.

– А ако аз избера парите?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа.

На следващия ден получих писмо от банката – заканваха се да ми спрат тока заради неплатени сметки. Седнах на кухненската маса и заплаках беззвучно. Чудех се дали някога ще мога да бъда достатъчна за дъщеря си.

Скоро след това Мария спря да ми звъни. Минаха седмици без дума от нея. Всяка вечер гледах телефона и се молех той да звънне.

Една сутрин получих съобщение: „Мамо, прости ми.“

Не знам дали някога ще мога да ѝ простя напълно – или по-скоро дали ще мога да простя на себе си, че не можах да ѝ дам повече.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето изгрява над Пловдив. Мисля си: Дали някога ще спрем да измерваме стойността на човека с това колко може да купи? Дали любовта някога ще бъде достатъчна?