Шестдесет години самота: Мога ли да започна отначало?

– Ти луд ли си, Данчо? На шейсет години ще се жениш? – гласът на брат ми Петър пронизваше тишината в малката кухня. Седях срещу него, стиснал чашата с чай, а ръцете ми леко трепереха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин.

– Не съм луд, Пешо. Просто… не искам повече да съм сам – отвърнах тихо, но думите ми сякаш увиснаха във въздуха. Винаги съм бил самотник. Не че не съм имал жени в живота си – напротив, но никога не съм се решавал на нещо повече. Кариерата, приятелите, свободата… все неща, които ми бяха по-важни от семейния уют. Или поне така си мислех.

Петър въздъхна тежко и се облегна назад. – А тя? Какво знаеш за нея? На тази възраст хората рядко се променят, Данчо. Не си ли закъснял?

В този момент в ума ми изплува лицето на Мария – жената, която срещнах преди шест месеца на опашката за лекарства в аптеката до пазара. Беше с кестенява коса, леко прошарена, с усмивка, която стопляше дори най-мрачния ден. Заговорихме се за цените на лекарствата, после за живота, за децата ѝ, които живеят в чужбина и рядко ѝ се обаждат. Оказа се, че живеем в един и същи блок, но никога не сме се засичали преди.

– Знам достатъчно – отвърнах твърдо. – Знам, че когато съм с нея, не се чувствам стар. Не се чувствам излишен. За първи път от години някой ме кара да се смея истински.

Петър поклати глава и млъкна. Знаех какво си мисли – че съм наивен, че търся спасение от самотата в последния момент. Но какво друго ми оставаше? Приятелите ми от университета – Сашо, Гошо и Лили – все още се събираме всяка събота на карти и ракия, но разговорите ни все по-често се въртят около болежки и спомени от младостта. Децата на всички тях вече са пораснали, имат свои семейства. Само аз останах „вечният ерген“.

Понякога нощем лежа буден и се чудя: защо никога не направих тази крачка? Майка ми почина преди десет години и до последно ме питаше кога ще я зарадвам с внуци. Баща ми беше строг човек – вярваше, че мъжът трябва да има дом и семейство. Аз обаче винаги бягах от отговорностите. Може би защото се страхувах да не бъда като него – студен и далечен.

С Мария всичко беше различно. Тя не очакваше нищо от мен – нито пари, нито обещания за вечна любов. Просто искаше компания, някой да ѝ държи ръката вечер пред телевизора, да ѝ носи цветя без повод. Започнахме да се виждаме все по-често – разходки в парка, кино в кварталното читалище, дълги разговори за миналото и бъдещето.

Една вечер я поканих у дома на вечеря. Бях приготвил мусака по рецепта на майка ми и купих бутилка хубаво червено вино. Седнахме на балкона и гледахме светлините на града.

– Данчо, страх ли те е? – попита тя внезапно.

– От какво?

– От това да започнеш отначало… на тази възраст.

Замислих се дълго преди да ѝ отговоря.

– Повече ме е страх да остана сам – признах най-накрая.

Тя се усмихна тъжно и хвана ръката ми.

– И мен ме е страх. Но понякога трябва да рискуваш.

След тази вечер всичко се промени. Започнах да мечтая – за първи път от години. Представях си как живеем заедно, как празнуваме Коледа с децата ѝ, как може би някой ден ще имам внуци… макар и не биологични.

Но животът никога не е толкова прост. Когато казах на приятелите си за Мария, Сашо избухна:

– Ти луд ли си? На нашите години хората гледат да си почиват, а ти ще си навличаш чужди проблеми! Тя има две деца в Германия – ако утре ѝ стане нещо, кой ще я гледа? Ти ли?

Гошо само мълчеше и ме гледаше със съжаление.

– Може би е прав – прошепна Лили по-късно насаме. – Но ако ти прави щастлив… кой съм аз да те спирам?

Думите им ме заболяха повече, отколкото очаквах. Започнах да се съмнявам в себе си. Вечер седях сам в тъмното и мислех: дали не правя грешка? Дали не търся спасение там, където няма надежда?

Една сутрин Мария ме посрещна с новина:

– Децата ми искат да дойдат у нас за Коледа. Ще ги запознаеш ли?

Сърцето ми подскочи от радост… и страх. Какво ще кажат те? Ще ме приемат ли или ще ме гледат като натрапник?

Коледата дойде по-скоро, отколкото очаквах. Апартаментът беше пълен с гласове и смях – нещо, което не бях усещал от години. Децата ѝ бяха топли хора, макар и леко резервирани към мен в началото. Но когато видяха колко щастлива е майка им с мен… сякаш ледът се стопи.

След празниците Мария ме прегърна силно и прошепна:

– Благодаря ти, че ми даде нова надежда.

Сега седя тук, на прага на нов живот. Страхът още е там – дебне в сенките на всеки нов ден. Но вече знам: никога не е късно да започнеш отначало.

Питам ви: ако бяхте на мое място, щяхте ли да рискувате? Или щяхте да останете в сигурната самота?