Сянката на баща ми

„Стига си викал, тате! Моля те, стига!“ — гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Беше поредната вечер, в която баща ми се прибра пиян, тръшна вратата и започна да крещи на майка ми. Седях свит в ъгъла на малката ни кухня в село Долно Камарци, стиснал юмруци, сякаш така можех да спра бурята. Майка ми мълчеше, очите ѝ бяха празни, а аз усещах как гневът и страхът се преплитат в мен като змии.

Баща ми, Георги, някога беше уважаван човек в селото — работеше като шофьор на камион, всички го познаваха. Но след като го уволниха заради една глупава катастрофа, започна да пие. Първо по малко, после все повече. Селото шепнеше зад гърба ни, а аз се срамувах да изляза навън. В училище децата ме гледаха странно, някои ме подиграваха: „Пак ли баща ти е спал пред магазина?“ Учителката по математика, госпожа Иванова, веднъж ме задържа след час: „Иванчо, ако имаш нужда да поговориш…“ Но какво да ѝ кажа? Че вкъщи е ад?

Майка ми, Мария, беше силна жена. Работеше в местната фурна и всяка сутрин ставаше в четири. Вечер се прибираше уморена, но винаги намираше сили да ме прегърне. Понякога я чувах как плаче нощем. Веднъж я попитах: „Мамо, защо не си тръгнем?“ Тя само ме погали по косата: „Той не винаги е бил такъв…“

Една вечер баща ми хвърли чиния по стената. Парчетата се разлетяха навсякъде. Аз инстинктивно се хвърлих пред майка ми. „Изчезвай оттук!“, изрева той. Избягах навън, бос по калта, докато не стигнах до реката. Седях там до зори, слушах жабите и мислех какво би било, ако имах друг живот. Когато се върнах сутринта, майка ми ме чакаше на прага. Прегърна ме силно и прошепна: „Всичко ще се оправи…“ Но аз вече не вярвах.

Годините минаваха. Баща ми ставаше все по-озлобен и самотен. Майка ми се затваряше в себе си. Аз растях с усещането, че съм виновен за всичко — че ако бях по-добър син, може би той нямаше да пие толкова. На 18 реших да замина за София — приеха ме в Техническия университет. Майка ми плака цяла нощ преди да тръгна. Баща ми не каза нищо — само седеше на масата и гледаше в една точка.

В София животът беше различен — шумен, объркан, но свободен. За първи път можех да дишам спокойно. Намерих си работа като сервитьор и започнах да уча усилено. Но всяка вечер мислех за майка ми — дали е добре, дали пак е плакала? Обаждах ѝ се често. „Всичко е наред“, казваше тя винаги. Но аз чувах умората в гласа ѝ.

Един ден получих обаждане от съседката ни леля Пенка: „Иване, баща ти е в болница…“ Сърцето ми се сви. Върнах се в селото веднага. Видях го — слаб, посивял, очите му бяха празни като на човек, който вече е напуснал този свят. Майка ми седеше до леглото му и държеше ръката му. „Той има нужда от теб“, прошепна тя.

Стоях до него с часове. В един момент той отвори очи и ме погледна: „Извинявай, сине…“ Гласът му беше слаб като шепот. Не знаех какво да кажа — толкова години бях чакал тези думи, а сега не можех да ги приема. Само кимнах и излязох навън.

След смъртта му майка ми сякаш се съживи — започна да се усмихва повече, да излиза с приятелки. Аз обаче носех тежестта на миналото като камък на шията си. Започнах да ходя на терапия — трудно беше да говоря за всичко това, но постепенно болката намаляваше.

Сега съм на 32 години, имам свое семейство и малък син — Георги, кръстих го на дядо му въпреки всичко. Понякога се улавям, че повишавам тон вкъщи и веднага спирам — страхувам се да не повторя грешките на баща си.

Питам се: Може ли човек наистина да избяга от сянката на миналото си? Или тя винаги ще ни следва? Как простихте вие на своите родители? Ще се радвам да чуя вашите истории.