Когато традицията стане бреме: Историята на един рожден ден в София

– Мамо, пак ли ще правиш онази тежка баница? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце подреждах продуктите на масата. Беше шест сутринта, а слънцето едва се прокрадваше през прозореца. Вече усещах умората в гърба си, макар че денят едва започваше.

– Тази година няма да има баница, Ели. – отговорих тихо, без да я поглеждам. – И няма да има и три вида салати, и пет различни сладкиша. Ще поръчам пица и ще купя торта от сладкарницата.

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ казала, че Коледа е отменена.

– Но баба ще се разсърди! – прошепна тя. – И чичо Петър ще каже, че не уважаваш традициите.

– Нека кажат каквото искат. – Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. – Омръзна ми всяка година да се превръщам в слугиня на собствения си рожден ден.

Истината беше, че не помнех кога за последно съм празнувала рождения си ден така, както искам. Винаги беше едно и също: цялата рода се събираше у нас, аз готвех с дни, чистех до полунощ, а накрая едва намирах сили да седна на масата. Всички очакваха от мен да бъда перфектната домакиня – като майка ми, като баба ми, като всички жени преди мен. А аз… аз просто исках да си почина.

Мъжът ми Георги влезе в кухнята с вестник под мишница и чаша кафе в ръка.

– Какво става тук? – попита той с онзи тон, който използваше, когато предусещаше буря.

– Майка ти няма да прави баница! – изстреля Елица.

Георги ме погледна учудено.

– Ама как така? Нали знаеш, че майка ми много държи на това. И Петър все казва, че твоята баница е най-хубавата…

– Георги, тази година искам просто да седна на масата като гост. Да поговоря с хората, да се посмея. Не искам да тичам между кухнята и хола цял ден. Моля те, разбери ме.

Той въздъхна тежко и се загледа през прозореца.

– Знам, че ти е трудно… Но хората ще говорят. Ще кажат, че си мързелива или че не уважаваш семейството.

– Нека говорят! – извиках по-силно, отколкото трябваше. – Омръзна ми да живея заради хорското мнение!

В този момент телефонът иззвъня. Беше майка ми.

– Миме, чух, че няма да правиш баница тази година? – гласът ѝ беше тих, но усещах укора във всяка дума.

– Мамо, уморена съм. Искам просто да си почина на рождения си ден.

– Ама как така? Какво ще кажат хората? Как ще погледнеш свекърва си в очите?

– Мамо, не мога повече. Не мога да бъда всичко за всички.

Последва дълга тишина. После тя каза:

– Явно времената се менят… Но не забравяй откъде идваш.

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите напираха в очите ми. Защо беше толкова трудно просто да бъда себе си?

Денят на рождения ми ден дойде. Поръчах пица от любимата ни пицария до пазара „Красно село“ и взех торта от сладкарницата на ъгъла. Подредих масата с най-хубавите ни чинии и сложих цветя във вазата. За първи път от години не усещах болка в кръста и не броях минутите до края на вечерта.

Гостите започнаха да пристигат. Свекърва ми Мария ме изгледа строго:

– Къде е баницата?

– Тази година реших да опитаме нещо различно – усмихнах се плахо.

Тя поклати глава и седна тежко на стола.

Чичо Петър се намръщи:

– Едно време такива работи нямаше! Жените знаеха какво е ред!

Погледнах го право в очите:

– Времето се променя, чичо Петре. И аз се променям.

Вечерта мина напрегнато. Някои роднини мълчаха демонстративно, други шушукаха по ъглите. Но аз за първи път от години седях на масата през цялото време. Смеех се с децата си, говорих с приятелките си и дори изпих чаша вино без угризения.

Когато всички си тръгнаха и останах сама сред празните чаши и трохи по масата, почувствах странно облекчение. Да, някои хора бяха разочаровани. Да, може би щяха да говорят зад гърба ми. Но за първи път от години рожденият ми ден беше мой.

Докато миех последната чиния, се замислих: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко още ще търпим само защото „така трябва“? Може би е време всяка от нас да напише своята история наново… Как мислите – струва ли си да разчупим традицията?