Когато мъжът ми избра майка си пред мен: Историята на една разбита надежда

— Не мога, Мария. Не мога да оставя майка си сама. — Гласът на Петър трепереше, а очите му се плъзгаха по пода, сякаш търсеше спасение в шарките на стария килим.

Стоях в средата на хола, с куфарите до вратата, и не можех да повярвам на думите му. Бяхме планирали този момент от месеци — нашият собствен дом, нашето начало. Бях избрала завесите, купихме заедно масата за кухнята, дори майка ми беше изплела покривка за новия ни апартамент. А сега всичко се разпадаше заради една-единствена дума: „Не мога“.

— Петре, ти обеща! — Гласът ми излезе по-висок, отколкото исках. — Обеща ми, че ще започнем живота си заедно. Че ще бъдем семейство, само двамата.

Той се сви още повече, а от кухнята се чу шумоленето на чехлите на свекърва ми. Госпожа Станка — жената, която винаги намираше начин да ме накара да се чувствам като натрапница в собствения ѝ дом.

— Петре, не забравяй да купиш хляб! — провикна се тя, без дори да ме погледне. — И не забравяй, че утре идва докторът за крака ми.

Петър кимна послушно и аз усетих как нещо в мен се чупи. Не беше първият път, в който майка му го дърпаше към себе си, но този път беше различно. Този път той трябваше да избере между нея и мен.

— Мария, моля те… — прошепна той. — Не мога да я оставя сама. Ти знаеш колко е болна…

— А аз? Аз не съм ли важна? — Очите ми се напълниха със сълзи. — Колко пъти ще трябва да се боря за теб? Колко пъти ще трябва да доказвам, че и аз имам нужда от теб?

Той замълча. В този момент разбрах, че съм сама. Че никога няма да бъда на първо място за него.

Върнах се при майка ми онази вечер. Тя ме прегърна силно и не каза нищо. Само ме държеше, докато плачех като дете. На следващия ден телефонът ми звънна десетки пъти — Петър, свекърва ми, дори брат му Георги. Всички ме убеждаваха да се върна, да проявя разбиране, да бъда „добрата снаха“.

— Мария, ти си умна жена — каза Георги по телефона. — Знаеш как е у нас. Майката е всичко за сина си.

— А жената? — попитах аз. — Жената къде е в тази схема?

Той замълча и затвори.

Дните минаваха бавно. Майка ми ме гледаше с тревога, но не питаше нищо. Само вечер, когато мислеше, че спя, я чувах да шепне молитви за мен.

Петър идваше понякога пред блока. Стоеше под прозореца ми с букет карамфили — знаеше, че са ми любими. Понякога го виждах през пердето как стои с наведена глава и чака. Но не слизах при него.

Една вечер получих съобщение от свекърва ми: „Мария, Петър страда. Ако го обичаш, ще разбереш колко е важно за него да бъде до майка си.“ Прочетох го няколко пъти и после го изтрих.

Започнах работа в една книжарница близо до дома ни. Там срещнах хора, които не ме познаваха като „жената на Петър“ или „снахата на Станка“. Бях просто Мария — момичето с тъжните очи и усмивката, която все по-рядко се появяваше.

Един ден при мен дойде възрастна жена и ме попита:

— Момиче, защо си толкова тъжна?

— Защото мъжът ми избра майка си пред мен — отвърнах без да мисля.

Тя се усмихна тъжно:

— Мъжете често са слаби пред майките си. Но ти трябва да решиш дали искаш да бъдеш нечий избор или нечия жертва.

Думите ѝ ме преследваха дни наред. Всяка вечер ги повтарях като мантра: „Избор или жертва?“

Петър продължаваше да настоява да се върна. Обещаваше всичко: че ще говори с майка си, че ще намерим компромис, че ще започнем отначало. Но вече не вярвах на обещанията му.

Една вечер той дойде у нас и настоя да поговорим:

— Мария, обичам те! Не мога без теб! Но не мога и без майка си…

— А аз? Аз мога ли без теб? — попитах тихо.

Той ме погледна с онзи поглед на малко момче, което е изгубило играчката си.

— Моля те…

— Не мога повече да живея между две врати, Петре. Или сме семейство само двамата, или не сме семейство изобщо.

Той замълча дълго. После стана и си тръгна.

Сега седя сама в стаята си и пиша тези редове. Понякога се чудя дали направих правилния избор. Дали трябваше да бъда по-търпелива? Или просто заслужавам някой, който ще избере мен?

Кажете ми… Кога една жена трябва да спре да прощава? И има ли смисъл да чакаш някой, който никога няма да бъде твой изцяло?