Всичко на моите рамене: Историята на сестрата, която винаги трябваше да бъде силна

– Пак ли ти ще ходиш при мама? – гласът на брат ми, Димитър, прозвуча от другата страна на телефона, докато аз вече обувах обувките си в коридора.

– Кой друг, Мите? Ти пак ли си на работа до късно? – опитах се да не звучи като упрек, но в гласа ми прозираше умората.

– Знаеш как е… Шефът не ми дава почивка. – Той въздъхна. – Ще ѝ се обадя довечера.

Затворих телефона и за миг се облегнах на стената. Сякаш цялата тежест на панелния апартамент в Люлин легна върху гърдите ми. От години вече всичко беше на моите рамене – пазаруването, лекарствата, сметките, дори разговорите с лекарите. Мама беше останала сама след като татко почина преди три години. Тогава мислех, че ще се справим заедно с Митко. Но той сякаш изчезна в собствения си живот – работа, приятели, командировки. А аз… аз останах невидимата опора.

Влязох при мама с торбите. Тя седеше на дивана, увита в одеяло, с побелели коси и очи, които някога светеха с топлина. Сега бяха помътнели от болестта и самотата.

– Здравей, мамо. Донесох ти кисело мляко и банички от онази фурна, която харесваш.

– Само ти се сещаш за мен… – прошепна тя и се усмихна тъжно. – Митко пак ли е зает?

– Да, мамо. Но каза, че ще ти се обади довечера.

Тя кимна и замълча. Знаех, че я боли повече от това, че синът ѝ не идва, отколкото от артрита в ръцете. Седнах до нея и започнах да ѝ разказвам за деня си – за шумния автобус 111, за колегите в офиса, които пак спориха за глупости. Мама слушаше и от време на време стискаше ръката ми.

– Помниш ли как като малка все ти носех чай в леглото? – попита тя изведнъж.

– Помня… – усмихнах се през сълзи. – А ти ми плетеше шалове всяка зима.

– Винаги си била силната… – каза тя тихо. – Дори когато беше малка.

Стиснах устни. Силната… Но кой ме пита дали искам да бъда силна? Кой ме пита дали не искам просто да се разплача и някой друг да поеме всичко?

Вечерта се прибрах в празния си апартамент. Пуснах телевизора само за да заглуша тишината. Телефонът звънна – Митко.

– Как е мама?

– Както винаги. Пита за теб.

– Ще ѝ се обадя утре сутринта… Обещавам.

– Добре…

И пак затворих телефона с усещането, че говоря на стена. Понякога ми се искаше да изкрещя: „Не съм робот! Не мога всичко сама!“ Но после си спомнях как мама ме гледаше с онези уморени очи и преглъщах всичко.

Дните минаваха в еднообразие – работа, грижи за мама, сметки, лекарства. Понякога съседките ме спираха пред блока:

– Браво на теб, Мария! Ако не беше ти, жената щеше да загине от самота.

Усмихвах се насила. Никой не знаеше колко пъти съм плакала нощем от безсилие. Колко пъти съм искала просто да избягам някъде далеч – на море или в планината, без телефон, без отговорности.

Една вечер мама получи криза. Трескаво звънях на бърза помощ, държах ръката ѝ докато пристигнат лекарите. Митко дойде чак сутринта – притеснен, но по-скоро гузен.

– Извинявай… Не знаех, че е толкова зле…

Погледнах го с умора:

– Ами ако не бях тук? Ако не можех да я вдигна? Ако не знаех какво да правя?

Той замълча. За първи път видях в очите му страх и вина.

След този случай започна да идва по-често. Но пак всичко падаше върху мен – организацията, решенията, разговорите с докторите. Той беше там за снимките във Facebook – „С мама на разходка“, „Семейни моменти“. А аз бях зад кадър – уморена, с торбички под очите и сърце, което все по-често прескачаше от напрежение.

Една вечер седяхме тримата в хола. Мама спеше след поредната доза лекарства. Митко гледаше телевизия без звук.

– Мария… – започна той плахо. – Знам, че ти е трудно. Но ти винаги си била по-силната от нас двамата…

Погледнах го дълго:

– Не съм избирала да бъда силната. Просто никой друг не поиска да бъде.

Той наведе глава. В този миг осъзнах колко дълбоко е залегнало това разделение между нас още от деца – мама винаги го пазеше, а аз трябваше да се справям сама.

Сега съм на 38 години и все още нося всичко на гърба си – чуждите болки, чуждите страхове, чуждите очаквания. Понякога се чудя: докога ще издържа? Кога някой ще попита как съм аз?

А вие… Колко често сте били невидимата сила във вашето семейство? И къде са границите на жертвата?