Невидимата красота: Историята на един мъж, който търси истинската любов

– Не мога да разбера, защо винаги трябва да се преструваш, Елена! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, докато стояхме в малката кухня на панелката в Люлин. Навън валеше, а по прозореца се стичаха капки, които сякаш отразяваха объркването ми.

Елена се обърна рязко, с гръб към мен, и започна да мие чашите с такава сила, че една от тях се изплъзна и се разби на плочките. Тя не каза нищо. Само раменете ѝ потрепериха. В този момент осъзнах, че не става дума за чашата, а за нещо много по-дълбоко.

Познавам Елена от три години. Запознахме се на една сватба в Пловдив – тя беше шаферка, аз – случаен гост, който не познаваше почти никого. Още тогава ме впечатли с усмивката си, но още повече – с начина, по който се смееше на шегите ми. Беше естествена, непринудена, сякаш не ѝ пука как изглежда или какво мислят другите. Но с времето нещо се промени.

Първите месеци бяха като от роман – разходки по Капана, разговори до късно, смях, който изпълваше стаята. После започнаха малките промени: повече грим, по-скъпи дрехи, странни диети, които я правеха раздразнителна. Всяка сутрин прекарваше по час пред огледалото, а когато я попитах защо, ми каза: „Ти не разбираш, жените трябва да са красиви, иначе никой няма да ги обича.“

Тогава не ѝ обърнах внимание. Мислех, че е просто период. Но с времето започнах да усещам, че тя се отдалечава от себе си, а и от мен. Всяка вечер, когато се прибирах от работа, я намирах седнала пред лаптопа, разглеждаща снимки на инфлуенсърки, които никога не съм чувал. Сравняваше се с тях, мърмореше си под носа, че никога няма да изглежда така. Опитвах се да ѝ обясня, че за мен това няма значение, че я обичам такава, каквато е. Но тя не ме чуваше.

– Ти не разбираш, – каза ми една вечер, когато се опитах да я прегърна. – Мъжете винаги гледате първо външността. Ако не съм красива, ще си намериш друга.

– Елена, аз не съм като другите. Не искам да се променяш заради мен. Искам да бъдеш себе си.

Тя се изсмя горчиво. – Всички казвате така, докато не видите нещо по-добро.

Тези думи ме нараниха. Започнах да се чудя дали наистина всички мъже сме такива. Дали и аз не съм допринесъл за нейната несигурност. Виждах как майка ѝ, леля ѝ, дори приятелките ѝ постоянно я критикуват: „Виж се, пак си напълняла!“, „Трябва да си боядисаш косата!“, „Така никой няма да те вземе насериозно!“.

Веднъж, докато вечеряхме у тях, майка ѝ се обърна към мен:

– А ти, Мартине, не мислиш ли, че Елена трябва да отслабне малко? Все пак мъжете обичат с очите си.

Погледнах Елена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя се усмихна изкуствено и кимна. В този момент ми се искаше да изкрещя, да ѝ кажа, че е прекрасна, че не искам да се променя заради никого. Но замълчах. Може би и аз бях част от проблема.

С времето започнах да усещам, че губя жената, в която се влюбих. Всяка наша среща беше като представление – тя се държеше така, сякаш е на сцена, а аз бях публика, която трябва да аплодира. Липсваше ми онази Елена, която се смееше с глас, която не се страхуваше да излезе без грим, която не се сравняваше с никого.

Една вечер, след поредния ни спор, излязох на балкона и запалих цигара. Гледах светлините на София и се чудех: защо е толкова трудно да бъдеш себе си? Защо жените, които обичаме, не вярват, че са достатъчни? Дали вината е в нас, мъжете, или в обществото, което ги кара да се съмняват в себе си?

На следващия ден реших да говоря с нея открито. Седнахме на дивана, хванах ръцете ѝ и ѝ казах:

– Елена, моля те, спри да се преструваш. Обичам те такава, каквато си. Не искам да бъдеш като другите, не искам да се сравняваш с никого. За мен ти си най-красивата жена на света.

Тя ме погледна дълго, после избухна в сълзи. Прегърнах я силно. За първи път от месеци усетих, че между нас има истинска близост. Но знаех, че това няма да е достатъчно. Тя трябваше сама да повярва в себе си.

Минаха седмици. Елена започна да ходи на терапия. Започна да говори повече за чувствата си, за страховете си. Понякога пак се връщаше към старите навици, но вече беше по-осъзната. Аз също се промених – научих се да бъда по-търпелив, да слушам, да не давам съвети, а просто да бъда до нея.

Сега, когато се връщам назад, си давам сметка колко много жени живеят с усещането, че не са достатъчни. Колко много мъже не разбират болката им. Колко често се разминаваме, защото не смеем да бъдем истински.

Понякога се питам: ако всички спрем да се преструваме, дали ще можем да се обичаме истински? Или страхът да не бъдем наранени винаги ще ни кара да носим маски?

А вие как мислите – възможно ли е да обичаш някого истински, ако той не се обича сам? Или винаги ще се борим с невидимите демони на несигурността?