Да я оставя да реши: Изборът на доведената ми дъщеря между два дома

– Виктория, пак не си говорила с Ели тази седмица – гласът на майка ми прозвуча укорително по телефона, докато аз стоях в кухнята, с ръце, изцапани с брашно. Беше събота сутрин, а аз се опитвах да направя баница за закуска на малките – Петър и Мария, децата ми от втория брак с Иван. В този момент, докато гледах как Петър се опитва да открадне парче сирене, а Мария се смее, усетих как стомахът ми се сви. Ели. Доведената ми дъщеря. Момичето, което някога наричах „моето слънце“, а сега чувах гласа ѝ само два пъти месечно, ако изобщо.

– Знам, мамо, просто… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня, че всяко обаждане с Ели е като разходка по тънък лед? Че откакто се омъжих за Иван и се родиха близнаците, тя сякаш се отдръпна от мен? Че всяка наша среща е изпълнена с неловко мълчание и погледи, които избягват истината?

Преди години, когато се омъжих за първия си съпруг, Георги, Ели беше на шест. Майка ѝ ги беше напуснала, а аз се опитах да запълня празнината. Плетях плитки, учех я да чете, водех я на театър. Тя беше моето момиче. Но когато Георги си отиде – неочакван инфаркт, една зимна вечер – останахме двете. После дойде Иван, новият ми съпруг, и животът се промени. Ели беше вече тийнейджърка, а аз – бременна с близнаци. Тя започна да прекарва повече време при баба си и дядо си, а после и при леля си в Пловдив. В един момент, без да усетя, контактът ни се сведе до няколко кратки разговора по телефона.

– Мамо, кога ще дойде Ели? – попита Мария, докато слагах баницата във фурната.

– Не знам, мило. Тя е голяма вече, има си свои приятели, училище… – опитах се да звучи спокойно, но гласът ми трепереше. Истината беше, че не знаех. Не знаех дали Ели изобщо иска да идва. Не знаех дали още ме чувства като майка. Вечер, когато всички заспиваха, аз лежах будна и се питах: къде сбърках? Дали я предадох, като създадох ново семейство? Дали трябваше да настоявам повече да остане с нас?

Една вечер, докато Иван гледаше новините, а децата рисуваха на масата, телефонът ми иззвъня. Ели. Сърцето ми подскочи. Вдигнах, опитвайки се да не звуча прекалено развълнувана.

– Здрасти, Вики – каза тя тихо. Вече не ме наричаше „мамо“.

– Здравей, слънце. Как си?

– Добре съм. Просто… исках да ти кажа, че ще остана при баба и дядо за известно време. Имам много учене, а и тук е по-спокойно.

– Разбирам – прошепнах. – Ако имаш нужда от нещо, знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш, нали?

– Знам. Благодаря ти.

След този разговор седях дълго на тъмно в кухнята. Иван дойде и ме прегърна.

– Не се обвинявай, Вики. Тя е на възраст, в която иска да бъде сама. Ще се върне.

Но аз не бях сигурна. Всяка майка знае кога губи детето си. И аз усещах, че губя Ели. В училище я виждах рядко – само на родителски срещи, където тя стоеше до мен, но сякаш беше на километри разстояние. Веднъж, след една такава среща, я попитах:

– Ели, искаш ли да дойдеш у дома този уикенд? Ще направя любимите ти палачинки.

– Не знам, Вики. Имам да уча. А и… тук ми е добре.

– Разбирам – казах, но не разбирах. Или не исках да разбера.

С времето започнах да се питам: дали не е по-добре да я оставя сама да реши? Да не настоявам, да не я дърпам към дом, който вече не чувства като свой? Иван ме подкрепяше, но усещах, че и той се тревожи. Петър и Мария често питаха за сестра си, а аз лъжех, че е заета, че ще дойде другия път.

Една вечер, когато всички спяха, написах съобщение на Ели:

„Скъпа Ели, знам, че нещата се промениха. Знам, че може би се чувстваш изоставена. Но искам да знаеш, че винаги ще имаш място в нашия дом. Ако някога решиш да се върнеш, ще те чакам. Обичам те.“

Тя не отговори веднага. Минаха дни. После седмици. Веднъж, докато прибирах играчките на близнаците, телефонът ми изписука. Беше тя.

„Благодаря ти, Вики. Може би някой ден ще дойда. Засега ми е по-добре тук. Не се сърди.“

Не се сърди. Как да не се сърдя? Как да не се обвинявам? Всяка вечер се питах: дали направих достатъчно? Дали трябваше да се боря повече за нея? Или трябваше да я оставя да избере сама, дори това да значи, че ще я загубя?

Минаха месеци. Животът продължи. Петър и Мария растяха, Иван работеше до късно, а аз се опитвах да бъда добра майка. Но винаги, когато видех момиче на възрастта на Ели, сърцето ми се свиваше. Веднъж, докато пазарувах на пазара, чух две жени да си говорят за децата си, за това как ги държат близо до себе си. Усетих как сълзите ми напират. Аз не успях да задържа моето момиче.

Понякога си мисля, че може би така е по-добре. Може би Ели има нужда от време. Може би някой ден ще се върне. Но всяка вечер, когато заключвам вратата, се обръщам и се питам: ще се върне ли някога? Или вече съм я изгубила завинаги?

А вие, ако бяхте на мое място, щяхте ли да я оставите да реши сама? Или щяхте да се борите до край, дори това да значи още болка?