Тайната на баща ми, разкрита на гробището

— Госпожице, извинете… — гласът беше тих, но в него имаше нещо, което ме накара да спра. Стоях пред портата на Централните софийски гробища, с букет карамфили в ръка, когато непознатият мъж пристъпи към мен. Беше висок, с прошарена коса и старомоден шлифер. В ръката си стискаше избледнял каскет.

— Да? — отвърнах предпазливо, усещайки как студът на мартенския вятър се смесва с някакво вътрешно безпокойство.

— Вие сте дъщерята на Георги Димитров, нали? — попита той и очите му се впиха в моите.

Кимнах, макар че не разбирах откъде ме познава. — Да, аз съм. Днес се навършват пет години от смъртта му.

Мъжът въздъхна тежко и наведе глава. — Вашият баща… той не беше този, за когото всички го мислеха.

Сърцето ми заби лудо. — Какво искате да кажете? — прошепнах.

Той се огледа нервно, сякаш се страхуваше някой да не ни подслушва. — Моля ви, нека поговорим. Това, което ще ви кажа, ще промени всичко.

Стоях като вцепенена. През главата ми преминаха всички спомени за татко — как ме учеше да карам колело в Борисовата градина, как ме прегръщаше след първия ми провал на изпит, как винаги казваше: „Семейството е най-важното.“

— Добре — казах тихо и тръгнахме към една пейка под стар кестен.

— Казвам се Иван Петров — представи се той. — Познавах баща ви още от университета. Бяхме приятели… докато не разбрах какво е направил.

Погледнах го объркано. — Какво е направил?

Иван замълча за миг, после заговори с пресекващ глас:

— Преди повече от трийсет години баща ви е предал най-добрия си приятел на Държавна сигурност. Този човек беше моят брат. Заради доносите му го уволниха от университета, съсипаха му живота… Никога не се възстанови.

Усетих как кръвта ми се смразява. — Това не може да е вярно! Баща ми никога не би…

— Имам доказателства — прекъсна ме Иван и извади пожълтяло писмо от вътрешния джоб на шлифера си. — Това е неговият подпис. Прочетете.

Взех писмото с треперещи ръце. Разпознах почерка на баща ми. Вътре пишеше за „подривна дейност“ и „неблагонадеждни елементи“. Името на брат му беше споменато няколко пъти.

— Защо ми казвате това сега? — попитах с пресъхнало гърло.

— Защото трябва да знаете истината. Защото цял живот носих тази болка и омраза към вашия баща… но виждам във вас човек, който заслужава да знае кой е бил той всъщност.

Сълзи напълниха очите ми. В главата ми ехтяха думите на татко: „Винаги бъди честна.“ А сега… всичко беше лъжа.

— Може би има обяснение — опитах се да се защитя аз. — Може би са го принудили…

Иван поклати глава. — Може би. Но брат ми никога не получи прошка. Почина сам, в мизерия.

Дълго седяхме мълчаливо. Вятърът разнасяше сухи листа по алеята. Чувствах се предадена не само от баща си, а и от цялото минало на нашето семейство.

Когато Иван си тръгна, останах сама пред гроба на родителите си. Погледнах снимката на татко — усмихнат, добър, такъв какъвто го помнех цял живот.

— Защо, тате? — прошепнах през сълзи. — Защо никога не ми каза?

Вкъщи майка ми ме чакаше с топла супа и притеснен поглед.

— Как мина? — попита тя внимателно.

— Мамо… ти знаеше ли нещо за миналото на татко? За Държавна сигурност?

Тя пребледня и остави лъжицата в чинията.

— Не исках да те натоварвам с това… Беше друг свят тогава, Мария. Всички имаха тайни. Татко ти страдаше много след онова… Не можеше да си прости.

— Но защо никога не говорихте за това?

Майка ми избърса сълза от бузата си.

— Защото се страхувахме. И защото те обичахме повече от всичко и искахме да те предпазим от тази болка.

Вечерта не можах да заспя. Четях писмото отново и отново, опитвайки се да намеря извинение за баща си. Но истината беше като рана, която не зарастваше.

На следващия ден отидох при леля ми Катя — сестрата на татко. Тя живееше в малък апартамент в Люлин и винаги беше откровена с мен.

— Знам защо си дошла — каза тя още щом прекрачих прага. — Истината тежи, Мария. Но трябва да я приемеш такава, каквато е.

— Какво да правя сега? Как да продължа напред?

Леля Катя се усмихна тъжно.

— Прошката е трудна, но без нея няма мир. Татко ти беше добър човек, но направи грешки. Всички носим своите кръстове.

Излязох навън и дълго вървях по улиците на София, опитвайки се да подредя мислите си. Спомних си думите на Иван: „Вие заслужавате истината.“

А аз? Заслужавам ли да простя? Или трябва да осъдя човека, който ме е обичал най-много?

Скъпи читатели, как бихте постъпили в моята ситуация? Може ли едно предателство да заличи цял живот любов и грижа? Ще се радвам да споделите вашето мнение.