„Бременна си – не влизай в колата ми!” – история за суеверия, семейни конфликти и самота в българската действителност

– Не влизай в колата ми, бременна си! – гласът на Петър отекна по целия паркинг пред блока, докато държеше ключовете на новия си автомобил, сякаш пазеше съкровище. Стоях с ръка на корема, а в ушите ми кънтяха думите му. Хората от съседните коли се обърнаха, някои се подсмихваха, други ме гледаха със съжаление. Беше началото на март, студът още не си беше отишъл, а аз треперех не само от студа, а и от унижението.

– Петре, моля те, навън е студено, а аз съм в осмия месец! – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. Той само поклати глава, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

– Майка ми каза, че ако бременна жена влезе в нова кола, ще донесе нещастие. Не искам да рискувам, разбираш ли? – каза той, без да ме погледне в очите.

Тогава разбрах, че не споря само с него, а с цялата му рода, с всички онези суеверия, които се предаваха от поколение на поколение. В този момент се почувствах по-сама от всякога. Върнах се вкъщи пеша, а сълзите ми замръзваха по бузите.

Вечерта, когато се прибра, Петър се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Седна пред телевизора, отвори си бира и започна да разказва как колегите му го поздравили за новата кола. Аз стоях в кухнята, гледах празната чиния пред себе си и се чудех какво се е случило с човека, когото обичах.

– Мама каза, че трябва да се пазим от лоши очи, особено сега, когато чакаме дете – повтори той, сякаш това беше достатъчно обяснение за всичко.

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? – попитах тихо, но той не отговори.

След този ден нещо се промени между нас. Петър започна да се прибира все по-късно, а когато беше вкъщи, говореше само за работата си или за новата кола. Майка му идваше почти всеки ден, носеше ми билки и амулети, които трябваше да пазят бебето от уроки. Аз се чувствах като чужденка в собствения си дом.

Една вечер, докато лежах в леглото и слушах как Петър хърка до мен, се сетих за майка ми. Тя почина преди две години, но винаги ми казваше, че семейството е най-важното нещо. Но какво правиш, когато семейството ти те кара да се чувстваш сама?

На следващия ден отидох на женска консултация. В чакалнята седяха още две жени – едната разказваше как мъжът ѝ не ѝ позволява да излиза сама, защото вярвал, че бременните привличат лоша енергия. Другата се оплакваше, че свекърва ѝ не ѝ давала да яде ягоди, защото детето щяло да се роди с петна. Засмях се през сълзи – явно не бях сама в тази лудост.

Когато се прибрах, Петър беше вкъщи с майка си. Двамата шепнеха нещо в кухнята. Влязох и ги заварих да разглеждат някакви стари снимки.

– Ето, виж, и аз не съм влизала в колата на баща ти, докато бях бременна – каза свекърва ми и ми подаде една избеляла снимка. – И всичко беше наред.

– Мамо, това са глупости! – не издържах. – Живеем в 21-ви век, не може да се държите така с мен!

Петър ме изгледа строго:

– Не говори така на майка ми. Тя само иска най-доброто за нас.

– А кой иска най-доброто за мен? – попитах, но никой не ми отговори.

Седмиците минаваха, а аз се чувствах все по-изолирана. Приятелките ми се отдръпнаха, защото не можех да излизам с тях – Петър не искаше да се движа много, „за да не навредя на бебето“. Започнах да пиша в един форум за бъдещи майки. Там поне някой ме разбираше. Една жена от Пловдив ми писа: „Не си сама. И при нас е така. Мъжът ми вярва, че ако бременна жена мине под стълба, ще има нещастие.“

Понякога се чудех дали не съм луда аз, или целият свят около мен. Вечерите ставаха все по-дълги, а самотата – все по-дълбока. Говорех си с бебето в корема, разказвах му за света, за мечтите си, за това как някой ден ще го заведа на море, ще му покажа планините, ще му купя сладолед, без да се страхувам от суеверия.

Раждането дойде неочаквано. Петър беше на работа, а аз сама се качих в такси и отидох в болницата. Когато се роди малкият Александър, плаках от щастие и тъга едновременно. Петър дойде чак след няколко часа, донесе ми букет и каза:

– Видя ли, всичко мина добре. Майка ми каза, че е защото си спазвала всичко.

Погледнах го и осъзнах, че между нас вече има пропаст. Не заради суеверията, а заради липсата на доверие и подкрепа. Когато се прибрахме вкъщи, майка му беше приготвила червен конец за ръчичката на бебето, а аз просто се усмихнах и го вързах, за да има мир.

Сега, когато Александър спи до мен, често се питам: „Дали някога ще се научим да вярваме повече в себе си, отколкото в чуждите страхове?“ Или ще продължим да живеем в сянката на чужди суеверия и очаквания? Как мислите – има ли изход от този омагьосан кръг?