С куфар и две деца посред нощ: Как започнах живота си отначало, бягайки от насилието

– Мамо, къде отиваме? – прошепна Мария, докато стискаше ръката ми в тъмното. Дъждът плющеше по прозорците на панелката в Люлин, а аз трескаво тъпчех дрехи в единствения ни куфар. Беше три след полунощ, а сърцето ми биеше така силно, че се страхувах да не го чуе и той – човекът, когото някога наричах съпруг.

– Тихо, миличка, трябва да побързаме – отвърнах, опитвайки се да не треперя. Синът ми, Петър, вече беше на осем, но тази нощ изглеждаше по-малък от всякога. Очите му бяха пълни със страх, а устните – стиснати в тънка линия. Знаеше, че нещо не е наред. Всички знаехме.

Мъжът ми, Георги, отдавна беше престанал да бъде онзи усмихнат студент, в когото се влюбих в университета. С времето се превърна в сянка, която се връщаше късно, миришещ на ракия и цигари, и която често изливаше гнева си върху мен и децата. Първо започнаха обидите – „Ти си нищо!“, „Без мен си загубена!“. После дойдоха шамарите, ритниците, счупените чаши и врати. Всяка вечер се молех да не се прибере, а когато се прибираше, се молех да заспи бързо.

Тази нощ обаче беше различна. Тази нощ, след като ме удари пред децата и хвърли телефона ми през прозореца, нещо в мен се пречупи. Видях страха в очите на Мария и Петър и разбрах, че ако остана, ще ги изгубя – или ще изгубя себе си. Събрах сили, грабнах куфара, събудих децата и излязохме в дъжда, без да се обръщаме назад.

На улицата беше студено, а аз не знаех къде да отида. Нямах приятели, на които да се обадя посред нощ. Родителите ми отдавна бяха престанали да ми вдигат телефона, след като им казах, че Георги ме бие. „Търпи, така е във всеки брак“, казваше майка ми. „Срамота е да се развеждаш, какво ще кажат хората?“ – допълваше баща ми. За тях разводът беше по-голям позор от синините по лицето ми.

Стояхме под една лампа, треперещи и мокри, когато реших да отидем в кризисния център за жени в Надежда. Бях чела за него в интернет, но никога не вярвах, че ще ми се наложи да търся помощ там. Вратата ни отвори възрастна жена с топъл поглед. Не попита нищо, просто ни покани вътре и ни даде сухи дрехи. Децата заспаха веднага, а аз седях на леглото и плачех тихо, за да не ги събудя.

Следващите месеци бяха най-трудните в живота ми. Търсех работа, но никой не искаше да наеме самотна майка с две малки деца. Парите от социалните помощи стигаха едва за хляб и мляко. Вечерите прекарвах в безсънни размисли – дали постъпих правилно, дали ще мога да се справя сама, дали някога ще бъда щастлива отново. Понякога се улавях, че завиждам на жените, които виждах по улицата – усмихнати, с мъже до себе си, с деца, които не се страхуват да се приберат у дома.

Една вечер, докато седяхме на масата в малката стая на центъра, Мария ме попита:

– Мамо, ще имаме ли пак дом?

Сълзите ми потекоха, но се усмихнах и я прегърнах.

– Ще имаме, миличка. Обещавам ти.

С времето намерих работа като чистачка в една детска градина. Заплатата беше малка, но поне можех да взимам децата със себе си. Колежките ми бяха добри, но често шепнеха зад гърба ми. „Тя е онази, дето мъжът ѝ я биел“, „Горката, сама с две деца…“. Понякога ми се искаше да изкрещя, че не съм виновна, че не съм по-малко човек, защото съм избрала да спася себе си и децата си.

Семейството ми така и не ми прости. Майка ми веднъж дойде да види внуците, но си тръгна разплакана, защото не можеше да понесе срама. Баща ми не ми говори и до днес. Понякога се питам дали някога ще ме разберат, или ще остана завинаги „черната овца“.

Георги ме търси няколко пъти. Първо с молби да се върна, после с заплахи. Подадох жалба в полицията, но те само вдигнаха рамене. „Нямаме достатъчно доказателства, госпожо. Ако пак ви притеснява, обадете се.“ Страхът не ме напусна дълго време. Всяка вечер заключвах вратата по три пъти и се будех от всеки шум.

Но с времето започнах да се изправям. Децата свикнаха с новия живот. Петър започна да се усмихва повече, Мария намери приятелки в новото училище. Аз се записах на вечерни курсове по готварство, мечтаейки един ден да работя в кухнята на истински ресторант. Започнах да вярвам, че мога да се справя, че не съм сама.

Днес, три години по-късно, живеем в малък апартамент под наем в Обеля. Не е много, но е нашият дом. Всяка сутрин се събуждам с благодарност, че децата ми са до мен, че сме живи и здрави, че вече не се страхуваме. Понякога се връщам мислено към онази нощ, когато избягахме. Питам се дали всяка жена би намерила сили да направи това, което аз направих. Дали всяка жена има подкрепата, която ѝ е нужна? Или още твърде много от нас живеят в страх, защото обществото ни ги осъжда, вместо да ги подкрепи?

Понякога се чудя: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала по-лесния път – да търпя, да мълча, да се преструвам, че всичко е наред? Не, не бих. Защото днес децата ми ме гледат с обич, а не със страх. А вие, бихте ли намерили сили да избягате, ако бяхте на мое място? Или бихте останали – заради децата, заради родителите, заради „какво ще кажат хората“?