Между две огньове: Когато трябва да избереш между майка си и жена си

– Не мога повече, Петре! Или аз, или майка ти! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях насред хола, стиснал юмруци, а сърцето ми биеше лудо. Майка ми, Стоянка, седеше на дивана, с ръце скръстени на гърдите, и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновен, дори когато не съм направил нищо лошо.

– Петре, кажи ѝ! Кажи ѝ, че в тази къща аз съм майката и моето мнение тежи! – гласът ѝ беше остър, почти режещ. Мария се обърна към мен, сякаш търсеше спасение, а аз се чувствах като малко дете, което не знае къде да се скрие.

Всичко започна преди седмица, когато майка ми дойде да живее при нас, след като татко почина. Казах на Мария, че ще е временно, докато майка ми се съвземе. Но още от първия ден напрежението се усещаше във въздуха. Стоянка се държеше така, сякаш домът ни е неин, разпореждаше се в кухнята, местеше нещата на Мария, критикуваше я за всичко – от това как готви, до начина, по който възпитава сина ни, Даниел.

– Не така, Марийче, не се слагат картофите в манджата! – чувах я всяка вечер, докато се прибирах от работа. – А детето пак е с телефон! Къде е дисциплината?

Мария стискаше зъби, но виждах как с всеки изминал ден става все по-напрегната. Опитвах се да говоря с майка ми, но тя само махваше с ръка: – Ти си мъж, Петре, не разбираш. Жените трябва да се разбират помежду си.

Вчера вечерта, когато се прибрах, заварих ги да се карат. Майка ми беше изхвърлила любимата чаша на Мария, защото била „стара и грозна“. Мария плачеше в кухнята, а майка ми се оправдаваше: – Аз съм тук, за да ви помагам, а не да търпя глезотии!

Тази сутрин напрежението избухна. Даниел беше разплакан, защото майка ми му беше забранила да гледа анимации, а Мария не издържа:

– Стоянке, моля ви, не се месете в начина, по който възпитавам сина си!

– А ти каква майка си, като му позволяваш всичко? – отвърна майка ми.

– Петре, кажи нещо! – извика Мария.

Стоях между двете най-важни жени в живота си и не знаех какво да кажа. В главата ми се блъскаха спомени – как майка ми ме е отгледала сама, когато татко беше в чужбина, как ме е учила да бъда честен, как винаги е казвала, че семейството е най-важното. А сега, когато тя има нужда от мен, аз трябва да я нараня?

Но виждах и Мария – жената, която избрах, майката на детето ми, която всеки ден се бори да ни направи щастливи. Виждах болката в очите ѝ, умората, отчаянието. Знаех, че ако не застана до нея, ще я загубя.

– Мамо, моля те, престани! – гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. – Това е нашият дом. Мария е моята съпруга и майка на детето ми. Трябва да я уважаваш.

Стоянка ме изгледа така, сякаш съм ѝ забил нож в гърба.

– Значи така, Петре? След всичко, което съм направила за теб, сега ще ме изгониш заради нея?

– Не те гоня, мамо, но не мога да позволя да нараняваш Мария и Даниел. Ако не можеш да приемеш това, ще трябва да си намериш друго място.

В този момент Мария се разплака. Прегърнах я, а майка ми стана, взе чантата си и тръшна вратата на стаята си. В къщата настъпи тишина, по-тежка от всяка караница.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Мария беше сложила Даниел да спи, а аз чух как майка ми тихо плаче в стаята си. Сърцето ми се късаше. Не исках да я нараня, но не можех да предам семейството си. Спомних си думите на баща ми: „Петре, един ден ще трябва да избираш – да бъдеш добър син или добър мъж. И двата избора болят.“

На следващия ден майка ми си събра багажа. Не каза нищо, само ме погледна с онзи тъжен, укорителен поглед. Изпратих я до вратата, а тя прошепна:

– Ще разбереш, когато остарееш, Петре.

Върнах се при Мария, която ме прегърна силно. Знаех, че съм направил правилния избор, но болката остана. Вечерта, когато всички заспаха, седнах сам в тъмното и се запитах: Може ли един мъж да бъде едновременно добър син и добър съпруг? Или винаги ще има някой, който ще страда от нашите избори?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли семейството да оцелее между две огньове?