Баба, която избра спестяванията пред подаръците

– Бабо, ти пак ли си ни донесла само пликове? – гласът на малкия Мартин отекна в хола, докато аз с треперещи ръце подавах трите бели плика на внуците си. Беше Коледа, а у дома на дъщеря ми Елена се усещаше аромат на канела, портокалови кори и леко напрежение. Внуците ми – Мартин, Калоян и Калина – ме гледаха с очакване, но и с онова разочарование, което вече познавах твърде добре.

– В пликовете има по нещо специално за вас – опитах се да се усмихна, но вътрешно се свивах. Знаех, че за тях „специалното“ не е банковата книжка, която попълвам всяка година, а куклата, влакчето или новият телефон, който другите баби и дядовци купуват.

Елена, дъщеря ми, се приближи и тихо прошепна:
– Мамо, може би тази година можеше да им вземеш нещо малко, само за да ги зарадваш. Знаеш, че децата не разбират още защо спестяваш за тях.

Погледнах я и усетих как се надига старата болка – онази, която идва, когато се опитваш да направиш най-доброто, а то се оказва грешно в очите на другите. Винаги съм вярвала, че истинската грижа е да осигуриш бъдещето на децата си. Когато бях малка, баба ми Стоянка ми даваше по някоя стотинка, която слагах в буркан под леглото. Тогава това беше всичко, което можеше да ми даде, но с тези пари си купих първите учебници в университета.

– Деца, парите в тези пликове са за вашето бъдеще – казах, опитвайки се да звуча уверено. – Един ден ще разберете колко е важно да имаш спестявания.

Мартин се намръщи, Калина се обърна към майка си, а Калоян просто остави плика на масата и се втурна към елхата, където вече се трупаха шарени пакети от другите гости.

Вечерта, когато всички си тръгнаха, останах сама в кухнята с Елена. Тя мълчеше, а аз не издържах и попитах:
– Толкова ли е лошо, че не им купувам играчки?

– Мамо, не е лошо. Просто… те са деца. Искат да се радват сега. Не мислят за бъдещето, както ти. Понякога им се струва, че не ги обичаш достатъчно.

Тези думи ме пронизаха. Не ги обичам? Аз, която съм работила цял живот, за да имам какво да оставя на децата и внуците си? Аз, която броя всяка стотинка, за да могат един ден да учат, да пътуват, да не се притесняват за пари?

Седнах на стола и се загледах в прозореца. Навън снегът валеше тихо, а в мен бушуваше буря. Спомних си как преди години, когато Елена беше малка, не можех да ѝ купя куклата, която искаше за рождения си ден. Вместо това ѝ дадох малка книжка със спестявания. Тогава тя плака цяла вечер. Може би още тогава съм сбъркала.

На следващия ден, докато прибирах чиниите, чух Мартин да говори с приятел по телефона:
– Моята баба пак ми даде пари за „бъдещето“. А аз исках само нови слушалки…

Сърцето ми се сви. Дали наистина съм толкова различна? В квартала всички баби се надпреварват коя ще купи по-скъп подарък. Аз винаги съм била „странната баба“, която мисли за утре, а не за днес.

Седмица по-късно, на рождения ден на Калина, реших да направя компромис. Купих ѝ малка кукла, а към нея сложих и плик с пари за спестовната ѝ книжка. Когато ѝ подадох подаръка, очите ѝ светнаха. Прегърна ме и прошепна:
– Благодаря, бабо! Тази кукла ще я пазя завинаги!

В този момент осъзнах, че може би съм била твърде строга към себе си и към тях. Може би любовта не е само в сигурността, а и в малките радости. Може би трябва да намеря баланса между двете – да им давам и за днес, и за утре.

Вечерта, когато останах сама, се запитах: „Дали някога ще разберат защо избрах този път? Дали ще ми простят, че не винаги съм била бабата, която носят на ръце, а тази, която мисли за бъдещето им?“

А вие какво мислите – кое е по-важно: радостта днес или сигурността утре?