Гладът на съседката – Детство в сянката на мълчанието и бедността

– Мамо, защо леля Мария пак стои на пейката пред блока и гледа към магазина? – попитах тихо, докато държах ръката на майка ми, а в другата стисках парче топъл хляб. Беше късна есен, въздухът миришеше на дим и мокра земя, а вятърът разнасяше сухи листа по прашната улица на нашето малко градче. Майка ми не отговори веднага. Погледна ме с онзи поглед, който означаваше „не питай“, и ме дръпна по-силно към входа. Но аз не можех да откъсна очи от леля Мария – слаба, прегърбена жена, с ръце, скрити в ръкавите на износеното си палто. Очите ѝ бяха вперени в хората, които излизаха от магазина с торби, пълни с хляб, мляко и ябълки.

Вечерта, докато вечеряхме, чух как майка ми шепне на баща ми в кухнята:
– Мария пак не е купила нищо днес. Казаха ми в магазина, че от три дни не е влизала.
– Остави я, тя е горда жена. Ако искаше помощ, щеше да поиска – отвърна баща ми, а в гласа му се усещаше раздразнение.
– Ами ако няма какво да яде? – настоя майка ми.
– Не е наша работа. Всеки си носи кръста.

Тези думи ме накараха да се почувствам малка и безсилна. През нощта не можех да заспя. Чувах как вятърът блъска прозорците, а в главата ми се въртяха мисли за леля Мария. Спомних си как преди години тя беше най-усмихнатата жена в блока – винаги с домашни сладки за децата, винаги с топла дума. После мъжът ѝ почина, синът ѝ замина за чужбина и оттогава тя сякаш се стопи. Хората започнаха да я избягват, да шушукат зад гърба ѝ. „Горката, изпадна“, казваха жените на пейката, но никой не ѝ подаде ръка.

На следващия ден, докато се прибирах от училище, видях леля Мария да рови в кофата за боклук до магазина. Сърцето ми се сви. Огледах се – никой не я гледаше, всички бързаха да се приберат. Приближих се бавно, стиснала в джоба си две стотинки, които ми бяха останали от закуската. – Лельо Мария, искате ли да ви помогна? – прошепнах, а гласът ми трепереше.
Тя се стресна, обърна се и ме погледна с очи, пълни със срам и болка. – Не, мило дете, върви си. Не ми трябва нищо. – Гласът ѝ беше тих, почти несъществуващ. – Но аз имам малко пари… – опитах се да настоя. – Не, не, благодаря ти. Бог да те благослови. – Тя се обърна и тръгна бързо към входа си, а аз останах на място, стиснала монетите, които вече ми тежаха като камък.

Вечерта разказах на майка ми какво съм видяла. Тя въздъхна дълбоко, прегърна ме и каза:
– Понякога хората са твърде горди, за да приемат помощ. Но не бива да ги оставяме сами. Утре ще ѝ оставим хляб пред вратата.
Така и направихме. На сутринта оставихме торбичка с хляб, сирене и ябълка пред вратата на леля Мария. Не написахме нищо, не почукахме. Просто оставихме храната и се прибрахме. На следващия ден торбичката беше изчезнала. Но леля Мария не каза нищо. Не ни погледна, не ни благодари. Само се сви още повече в палтото си и започна да излиза все по-рядко.

С времето хората забравиха за нея. Децата спряха да я поздравяват, възрастните я подминаваха, сякаш беше невидима. Само аз я наблюдавах от прозореца, как седи на пейката и гледа към магазина. Понякога ми се струваше, че чака някой да я заговори, да я покани на масата си. Но никой не го правеше.

Една сутрин линейка спря пред блока. Леля Мария беше припаднала на стълбите. Казаха, че е била слаба, недохранена, изтощена. Откараха я в болницата, а след няколко дни научихме, че е починала. В блока настъпи тягостно мълчание. Жените на пейката шепнеха: „Горката, сама си отиде.“ Майка ми плака цяла вечер. Аз стоях до прозореца и гледах към празната пейка.

Минаха години, но споменът за леля Мария не ме напусна. Понякога се питам – защо всички мълчахме? Защо никой не ѝ помогна истински? Дали страхът от срама, от бедността, от чуждото нещастие ни прави безчувствени? Или просто сме свикнали да гледаме настрани, когато някой страда?

Сега, когато минавам покрай онази пейка, си спомням очите на леля Мария – пълни с глад, срам и самота. И се питам: ако днес срещна някой като нея, ще имам ли смелостта да направя повече? Или пак ще замълча, както всички останали?