Когато светът рухне: История за самотата и борбата на една майка

– Мамо, боли ме… – прошепна Лъчезар, а очите му, някога живи и пълни с пакости, сега бяха помътнели от болка и страх. Стоях до леглото му в болничната стая на Пирогов, стиснала ръката му, сякаш ако я пусна, ще го изгубя завинаги. Навън беше късен ноември, дъждът чукаше по прозореца, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия.

Преди година животът ми изглеждаше подреден – работех като учителка в едно софийско училище, мъжът ми Георги беше инженер, а Лъчезар – нашата гордост, нашата светлина. Вечерите ни минаваха в смях, домашни и приказки за бъдещето. Но един ден Лъчезар се прибра с температура, която не спадаше. След седмица вече не можеше да стане от леглото. Диагнозата – остра левкемия – падна върху мен като чук. В този миг светът ми се срина.

Първите дни Георги беше до мен. Държеше ме за ръка, обещаваше, че ще се справим. Но с времето започна да се отдалечава. Виждах го как седи в кухнята, загледан в една точка, а когато се опитвах да говоря с него, само вдигаше рамене. Една вечер, докато Лъчезар спеше, Георги прошепна:

– Не мога повече, Ивана. Не издържам да го гледам така…

– А аз? Аз трябва да издържа! – извиках, но той вече беше излязъл от стаята. След седмица си събра багажа и си тръгна. Остави ме сама с болката, със страха, с Лъчезар.

Майка ми, баба Мария, първоначално идваше всеки ден. Носеше супа, чисти дрехи, опитваше се да ме утеши. Но след като разбра, че лечението ще е дълго и скъпо, започна да се отдръпва. „Иване, не можем да си позволим всичко това. Трябва да мислиш и за себе си…“ – думите ѝ ме пронизаха. Как да мисля за себе си, когато детето ми умира?

Съседите, които преди поздравяваха с усмивка, сега ме гледаха с подозрение. Една вечер, докато се прибирах от болницата, чух как леля Станка шепне на съседката:

– Горката Ивана, ама кой знае какво е направила, че Господ я наказва така…

Сълзите ми потекоха по бузите, но не спрях. Вървях напред, защото нямах избор.

В училището, където работех, директорката ме извика на разговор.

– Ивана, разбирам, че ти е трудно, но не можем да държим мястото ти за неопределено време. Трябва да решиш – или се връщаш, или…

Погледнах я в очите, а тя избягваше моя поглед. Знаех, че няма да ме чака. Останах без работа, без доходи, без подкрепа.

Дните се сляха в еднообразие – болница, лекарства, отчаяние. Лъчезар отслабваше, косата му окапа, но все още намираше сили да ми се усмихне.

– Мамо, ще оздравея ли? – питаше ме всяка вечер.

– Ще оздравееш, слънце мое. Обещавам ти – отговарях, макар в гърдите ми да се надигаше паника.

Една сутрин, докато чаках пред кабинета на лекаря, до мен седна жена на около петдесет. Погледна ме и каза:

– Трудно е, нали? Аз съм Цветанка. Моят син също е тук. Знам какво е да си сама.

За първи път от месеци някой ме разбра. Започнахме да си говорим всеки ден, да си помагаме с каквото можем – тя ми носеше чай, аз ѝ пазех място в опашката за лекарства. В нея намерих опора, която не очаквах.

Но болестта не прощаваше. Лъчезар се влошаваше. Лекарите казаха, че има нужда от скъпо лечение в чужбина. Започнах да търся помощ – писах по групи във Фейсбук, молих се на непознати, организирах благотворителна кампания. Някои хора помогнаха, други ме обвиниха, че търся пари на гърба на детето си. Един мъж дори ми написа: „Ако не можеш да се справиш, по-добре го остави. Има и други деца.“

Тези думи ме смачкаха. Как може някой да бъде толкова жесток? Но не се отказах. За Лъчезар щях да преместя планини.

Една вечер, докато седях до леглото му, той ме хвана за ръката:

– Мамо, обичаш ли ме?

– Повече от всичко, Лъчко. Ти си моят свят.

– Тогава не плачи. Аз ще се оправя. Обещавам ти.

Сълзите ми се стичаха по лицето, но се усмихнах. За него трябваше да бъда силна.

В следващите седмици събрахме част от парите, но не достатъчно. Лъчезар се влоши рязко. Лекарите казаха, че няма време. В онази последна нощ, когато държах ръката му и слушах тихото му дишане, се молех на Бог, на съдбата, на всички светии – само да го оставят при мен.

На сутринта Лъчезар си отиде. Светът ми угасна. Останах сама в празната стая, с играчките му, с дрехите му, с тишината. Георги не дойде на погребението. Майка ми плака, но после замълча. Съседите ме гледаха с жал, но никой не посмя да ме прегърне.

Днес, когато минавам покрай детската площадка, чувам смях, виждам майки с деца и се питам – къде изчезва съчувствието, когато най-много го търсим? Защо хората се страхуват да бъдат до нас в най-трудните моменти? Ако някой чете това, нека ми каже – има ли надежда за майките, които са останали сами в битката си?