Днес изгоних сина и снаха си от дома си – Историята на една майка, която се научи да се защитава

– Мамо, пак ли ще ни натякваш за наема? – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз стоях с ръце, стиснати до побеляване, до прозореца. Вече беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните стъкла.

– Не ти натяквам, Петре, просто питам кога ще платите този месец. – Гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна.

– Ами нямаме сега, майко. И без това ти си пенсионерка, какво ти пречи да ни изчакаш още малко? – намеси се Мария, снаха ми, с онзи небрежен тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна, че изобщо искам нещо за себе си.

Петър и Мария живееха при мен вече трета година. Когато се ожениха, предложих им да се нанесат в апартамента ми в Люлин, докато си стъпят на краката. Бях сигурна, че ще е временно. Но временното се проточи, а аз все повече се чувствах като гост в собствения си дом. Всяка сутрин се будех от шума на телевизора, който Петър пускаше още преди да излезе за работа. Вечер Мария готвеше, но никога не ме питаше какво искам да ям. Дори чашите си оставяха в мивката, сякаш аз съм им домашната помощница.

В началото си казвах, че така е нормално – младите да се оправят, а аз да помагам. Но с времето започнах да усещам как се задушавам. Всяка молба за помощ, всяко напомняне за сметките се превръщаше в скандал. Петър все по-често ми повишаваше тон, а Мария ме гледаше с онзи поглед, който казваше: „Ти си виновна, че ни е трудно.“

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона с майка си:

– Не, не мога да издържам повече тук. Свекърва ми е ужасна. Всеки ден ми натяква за нещо. Ако не беше апартаментът, отдавна да сме си тръгнали.

Сърцето ми се сви. Не исках да подслушвам, но думите ѝ ме удариха като шамар. Толкова ли съм лоша? Толкова ли съм досадна? Прекарах нощта без сън, въртейки се в леглото и мислейки за всички моменти, в които съм се жертвала за Петър. Как съм работила на две места, за да му купя компютър, как съм се отказвала от нови дрехи, за да има той всичко. А сега той и жена му се държат с мен като с натрапник.

На следващия ден, докато закусвахме, Петър пак започна:

– Мамо, трябва да говорим. Мария е бременна и искаме да направим детската стая в твоята спалня. Ти можеш да спиш на дивана в хола, нали?

Погледнах ги и не можех да повярвам на ушите си. – Искате да спя на дивана, за да ви е удобно? – Гласът ми беше тих, но в него се усещаше нещо ново – гняв, който дълго бях потискала.

– Е, ти си сама, а ние ще сме трима – каза Мария, сякаш това беше най-логичното нещо на света.

Тогава нещо в мен се пречупи. Станах бавно, погледнах ги право в очите и казах:

– Достатъчно. Това вече не е вашият хотел. Това е моят дом. Искам до края на седмицата да си намерите квартира.

Петър се изсмя нервно. – Не можеш да ни изгониш, майко. Това е и моят дом.

– Не, не е. – За първи път в живота си се почувствах силна. – Това е моят апартамент. Аз съм го изплатила, аз съм го поддържала. Вие сте гости тук. И вече не сте добре дошли.

Последваха викове, сълзи, обвинения. Петър ме нарече неблагодарна, Мария се разплака и ме нарече чудовище. Но аз не отстъпих. За първи път в живота си не се огънах пред сина си. Не се извиних, не се оправдах. Просто стоях и гледах как събират нещата си, как тръшкат вратите, как ме проклинат.

Когато останах сама, тишината беше оглушителна. Седнах на кухненския стол и се разплаках. Не от вина, а от облекчение. За първи път от години домът ми беше само мой. Можех да си направя чай, да си пусна любимата музика, да седя на терасата, без да се притеснявам, че някой ще ми се скара за нещо.

Знам, че решението ми ще бъде осъдено от много хора. Знам, че ще кажат, че една майка трябва да прощава всичко. Но аз вече не мога да прощавам, когато ме тъпчат. Не мога да бъда майка, ако не съм човек. Не мога да давам любов, ако не получавам уважение.

Понякога се чудя – къде сбърках? Дали прекалено много съм давала, или прекалено малко съм изисквала? Дали е възможно да си добър родител и все пак да запазиш себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели, преди да се защитите?