„Вече не виждам смисъл в сина ви, напускам го“ – изповедта на една българска майка

„Вече не виждам смисъл в сина ви, напускам го.“ Думите на Мария, снаха ми, отекнаха в малката ни кухня като гръм. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците, сякаш и небето плачеше с мен. Стоях срещу нея, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Синът ми, Ивайло, седеше до мен, с поглед забит в пода, сякаш се срамуваше от собственото си съществуване.

„Мария, какво говориш? Как така ще го напуснеш? Осем години сте заедно, имате дете, дом…“ – гласът ми се пречупи, но не можех да спра. „Ти беше тази, която настоя да купите апартамента, да вземете ипотека, да се борите заедно. Какво се случи?“

Мария въздъхна тежко и се облегна назад. „Госпожо Димитрова, не мога повече. Ивайло не е човекът, за когото се омъжих. През последните години се промени, стана затворен, не амбициозен. Аз работя, грижа се за детето, а той… той просто съществува.“

Погледнах към сина си. Ивайло беше инженер, но след като фирмата му фалира преди шест месеца, не можа да си намери нова работа. Дните му минаваха в търсене на обяви, а нощите – в безсънни мисли. Мария работеше като учителка, а аз помагах с малкия им син, Стефан, когато можех.

„Мамо, опитвам се… Наистина се опитвам“, прошепна Ивайло, а очите му се насълзиха. „Знам, че не съм идеален, но не искам да загубя семейството си.“

Мария го прекъсна рязко: „Не става въпрос само за пари, Ивайло! Ти се предаде. Не говориш с мен, не се интересуваш от нищо. Чувствам се сама, въпреки че сме под един покрив.“

В този момент Стефан влезе в кухнята, държейки плюшеното си мече. Погледна към родителите си, после към мен, и попита с невинност: „Мамо, тате, ще играем ли заедно?“

Мария се наведе и го прегърна. „Ще играем, миличък. Но мама трябва да поговори с баба и тати.“

След като Стефан излезе, тишината стана непоносима. Спомних си как преди девет години, когато Ивайло и Мария се ожениха, всички бяхме щастливи. Купиха апартамента в „Люлин“ с ипотека, мечтаеха за по-добър живот. Първите години бяха трудни, но се справяха. После дойде Стефан, а Мария остана в майчинство. В началото всичко изглеждаше наред – Ивайло работеше, Мария се грижеше за детето. Но след като фирмата му затвори, всичко се промени.

Започнаха скандалите. Първо за парите – ипотеката, сметките, детската градина. После за дреболии – кой ще изхвърли боклука, кой ще измие чиниите. Мария се върна на работа, но Ивайло не можеше да намери нова. Започна да се затваря в себе си, да избягва разговорите. Аз се опитвах да помагам, но усещах, че присъствието ми само изостря напрежението.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария крещи на Ивайло: „Не мога повече! Не искам да живея така! Ти си като сянка в този дом!“ Ивайло не отговори. Просто излезе на балкона и остана там с часове. Когато се върна, очите му бяха зачервени, но не каза нищо.

Опитах се да говоря с Мария. „Дете мое, знам, че ти е трудно, но Ивайло има нужда от теб. Сега е най-тежко, но трябва да сте заедно.“ Тя ме погледна с умора: „Госпожо Димитрова, аз вече не го обичам. Не мога да живея с човек, който не се бори. Не искам синът ми да расте в такъв дом.“

Сърцето ми се сви. Какво можех да кажа? Бях израснала в друго време – когато семейството беше над всичко, когато се търпеше и в добро, и в лошо. Но знаех, че времената са други. Хората вече не търпят, не се борят заедно. Всеки търси своето щастие, дори и за сметка на другия.

Седмица по-късно Мария събра багажа си. Стефан плачеше, Ивайло стоеше безмълвен. Аз се опитах да ги спра, но Мария беше решена. „Съжалявам, но трябва да мисля за себе си и за детето. Не искам да живея в постоянен страх и напрежение.“

След като си тръгнаха, домът опустя. Ивайло се затвори в стаята си, а аз останах сама в кухнята, с чашата чай и спомените. Всяка вечер се питах: къде сбъркахме? Дали можех да направя нещо повече? Дали ако бях настоявала, ако бях говорила повече с Мария, ако бях подкрепила Ивайло по друг начин, всичко щеше да е различно?

Минаха месеци. Ивайло започна да ходи на психолог, опитва се да се съвземе. Мария и Стефан живеят при нейните родители. Виждам внука си рядко, а когато го прегръщам, усещам празнотата, която никога няма да се запълни. Понякога се срещам с Мария на улицата – поздравяваме се, но в очите ѝ виждам болка и вина.

Сега, когато седя сама в тишината, се питам: „Кога семейството стана толкова крехко? Защо хората вече не се борят заедно, а избират да се разделят при първата трудност?“ Може би никога няма да намеря отговор, но знам едно – болката от разбитото семейство остава завинаги.

А вие, ако бяхте на мое място, какво щяхте да направите? Щяхте ли да се борите до край или щяхте да приемете, че понякога любовта просто не стига?