Сделката на доверието: Историята на Мария и нейната свекърва

– Мария, ти си умно момиче, знаеш, че така е най-добре за всички – гласът на свекърва ми, леля Пенка, прозвуча като присъда, докато седяхме в малката й кухня в Люлин. Миризмата на пържени чушки се смесваше с напрежението във въздуха. – Ако прехвърлиш твоя апартамент на мен, ще можем да разменим жилищата и ти ще си по-близо до работата, а аз – до пазара. Всички печелим.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. В главата ми ехтеше само едно: „Дали наистина всички печелим?“ Погледнах към съпруга си, Димитър, който седеше до мен, но избягваше очите ми. Знаех, че е между чука и наковалнята – обичаше ме, но майка му винаги беше имала последната дума в семейството им.

– Мамо, не мислиш ли, че е малко… – започна той, но Пенка го прекъсна с вдигната ръка.

– Митко, аз съм живяла повече от вас, знам как се правят нещата. Мария, ти си част от нашето семейство вече, трябва да ми имаш доверие. – Очите й проблясваха остро, сякаш ме предизвикваше да я опровергая.

В този момент си спомних първата ни среща. Бях на 24, току-що завършила университета, когато Димитър ме заведе у тях. Пенка ме посрещна с усмивка, но още тогава усетих, че зад нея се крие нещо студено. С времето разбрах – тя не обича да губи контрол. А сега искаше да държи и моя живот в ръцете си.

– Пенка, нека помислим още малко – казах тихо, опитвайки се да не показвам страха си. – Все пак това е голяма стъпка.

– Какво има да мислиш? – изсъска тя. – Или си част от семейството, или не. Ако не ми вярваш, значи не вярваш и на Митко.

Погледнах към съпруга си. Очите му бяха пълни с вина. Знаех, че не иска да ме поставя в тази ситуация, но и той не смееше да се противопостави на майка си. В този момент се почувствах ужасно сама.

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер, когато Димитър заспиваше, аз лежах будна и се чудех: „Ами ако Пенка ме излъже? Ако остана без дом? Ако Димитър застане на нейна страна?“ В работата ми започнаха да забелязват, че съм разсеяна. Приятелките ми, Яна и Силвия, ме съветваха да не се доверявам на свекърва си.

– Мария, ти си луда, ако го направиш! – възкликна Яна една вечер, докато пиехме кафе в кварталното заведение. – Знаеш ли колко жени са останали на улицата заради такива номера?

– Ами ако Димитър се обиди? – прошепнах. – Не искам да го губя.

– Ако те обича, ще те разбере – отвърна Силвия. – Но ако майка му е по-важна, по-добре да го разбереш сега, отколкото по-късно.

Върнах се у дома с още по-голяма тежест на сърцето. Димитър ме чакаше на дивана, с ръце в джобовете и поглед, вперен в пода.

– Миме, знам, че е трудно – каза тихо. – Но майка ми няма да се откаже. Ако не се съгласиш, ще има скандали, ще ни тормози…

– А ти? – попитах. – Ти на чия страна си?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка кавга.

Дните минаваха, а натискът растеше. Пенка започна да ми звъни по няколко пъти на ден, да ме кани на кафе, да ми носи домашни сладки, сякаш искаше да ме подкупи. Веднъж дори каза:

– Мария, ако не ми вярваш, значи не си достойна за сина ми.

Това ме разби. Започнах да се съмнявам в себе си, в любовта ни, във всичко. Една вечер, след поредния спор с Димитър, избягах при майка ми в Младост. Тя ме прегърна и каза:

– Дете мое, домът е най-важното нещо. Не го давай, ако не си сигурна. Любовта не трябва да се доказва с жертви.

Сълзите ми се стичаха по бузите. За първи път си позволих да си помисля: „Ами ако трябва да избера между Димитър и сигурността си?“

На следващия ден Пенка ме посрещна на вратата с нотариус.

– Ето, всичко е готово. Само трябва да подпишеш.

Погледнах документите. Името ми щеше да изчезне от нотариалния акт, а на негово място щеше да стои нейното. Усетих как ръцете ми треперят.

– Не мога – казах. – Не съм готова.

Пенка се разяри. Започна да крещи, че съм неблагодарна, че развалям семейството, че ще кажела на всички роднини каква съм била. Димитър стоеше като вцепенен. В този момент разбрах, че ако не се защитя сега, никога няма да мога.

– Ако ме обичаш, ще ме подкрепиш – казах на Димитър. – Ако не, значи не сме един отбор.

Той ме погледна дълго, после се обърна към майка си:

– Мамо, стига. Това е нашият живот, не твоята сделка.

Пенка избухна в сълзи, но този път не й повярвах. Върнах се у дома с усещането, че съм спечелила най-важната битка – за себе си.

Сега, когато всичко е зад гърба ми, се питам: „Колко от нас са готови да жертват сигурността си заради любовта? И струва ли си?“ Какво бихте направили вие на мое място?