Сбогом, но не забравяй боклука си! Христо намери косата ми на стола

– Какво, по дяволите, е това?! – гласът на Христо прониза тишината в малката ни кухня, докато държеше между пръстите си един дълъг, тъмнорус косъм. Стоеше до стола, на който винаги сядах, когато се прибирах от работа, и гледаше ту мен, ту косъма, сякаш държеше доказателство за престъпление. – Това е твоята коса, нали? – почти изсъска той, а очите му бяха пълни с гняв и неразбиране.

В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на часовника и учестеното си дишане. Не можех да повярвам, че всичко се свежда до един косъм – до нещо толкова дребно и обикновено, което сега се превръщаше в символ на края ни. – Христо, моля те, не започвай пак… – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – Това е просто коса. Моята коса. Живеем заедно, нормално е да има от нея навсякъде.

– Не ме прави на глупак! – прекъсна ме той. – Знам, че не си била тук снощи. А сега изведнъж намирам косата ти на стола, където никога не сядаш вечер. Какво се случва, Мария? Кой беше тук?

Това беше моментът, в който разбрах, че доверието между нас е изчезнало. Не беше само заради косата, не беше само заради стола. Беше заради всички онези малки неща, които се бяха натрупали през годините – неизказаните думи, премълчаните обиди, разочарованията, които се трупаха като прах по мебелите ни. Вече не бяхме онези двама влюбени, които се смееха на глупави шеги и си обещаваха, че никога няма да се карат за глупости.

– Никой не е бил тук, Христо. Само аз и моите мисли, които вече не мога да споделям с теб – прошепнах, усещайки как сълзите напират в очите ми. – Защо не ми вярваш?

Той се обърна рязко, хвърли косъма в кофата за боклук и изсумтя. – Защото вече не те познавам. Не знам кога стана толкова чужда. – Гласът му беше тих, но в него се усещаше отчаяние.

В този момент осъзнах, че не става дума за косата, нито за стола. Ставаше дума за всичко, което бяхме изгубили по пътя. За вечерите, в които се прибирах късно и той вече спеше. За сутрините, когато се разминавахме като непознати, всеки забързан към своя ден. За онези малки жестове, които вече не си правехме – чаша кафе в леглото, целувка за довиждане, мил поглед през масата.

– Помниш ли, когато се запознахме? – попитах тихо, сякаш говорех повече на себе си, отколкото на него. – Тогава ми каза, че никога няма да ме оставиш да плача сама.

Той не отговори. Само седна на стола, този проклет стол, и зарови лице в ръцете си. За миг ми се прииска да го прегърна, да му кажа, че всичко ще се оправи. Но знаех, че вече е късно. Бяхме се изгубили един друг някъде между сметките, работата, умората и недоизказаните страхове.

– Може би е време да си тръгна – казах, опитвайки се да не се разплача. – Явно вече не можем да бъдем заедно, ако едно косъмче може да ни раздели.

– Не е само заради косата, Мария. Ти го знаеш. – Гласът му беше прегракнал.

Събрах няколко дрехи в чантата си, взех четката за зъби и любимата си книга. Погледнах за последен път към малкия ни апартамент – към снимките по стените, към разхвърляните обувки в коридора, към чашата с недопито кафе на масата. Всичко ми изглеждаше толкова познато и в същото време – толкова далечно.

– Ще се обадя на майка ти, да й кажа, че си добре – каза Христо, докато стоеше на прага.

– Благодаря – отвърнах, без да го поглеждам. – И не забравяй да изхвърлиш боклука. Знаеш, че не понасям да мирише на развалено мляко.

Той се усмихна тъжно. – Ще го изхвърля. Но не знам как ще изхвърля спомените за нас.

Затворих вратата след себе си и поех по стълбите надолу. Всяка крачка беше тежка, сякаш оставях по малко от себе си на всяко стъпало. Навън беше студено, но не усещах нищо. Само празнота.

Вървях по улицата и се чудех – кога любовта се превръща в навик, а доверието – в подозрение? Дали някога ще мога да обичам отново, без да се страхувам, че един косъм може да сложи край на всичко?

А вие, случвало ли ви се е да се разделите заради нещо толкова дребно? Или всъщност дребните неща са най-важните?