Години ги наричахме приятели, докато не ни предадоха: История от българския живот

– Не мога да повярвам, че точно ти ми го казваш, Мариана! – гласът на майка ми трепереше, докато стоеше на прага на апартамента ни в панелката в Люлин. Беше късен следобед, а слънцето се скриваше зад сивите блокове. Мариана, нашата съседка от горния етаж, която години наред беше като леля за мен, стоеше срещу нея със скръстени ръце и поглед, който не можех да разчета.

– Не искам да се бъркам, но така не може повече, – отвърна Мариана, а думите ѝ бяха като ледена вода по лицето ми. – Не може да очаквате всички да ви помагат вечно.

Тогава разбрах, че нещо се е променило. Винаги съм вярвала, че нашият вход е като едно голямо семейство. Когато бях малка, Мариана ми плетеше пуловери, а съпругът ѝ, бай Иван, ми поправяше колелото. Събирахме се на двора, печахме чушки, разменяхме си буркани със сладко и клюки. Помагахме си – кой с каквото може. Майка ми беше тази, която първа тичаше, ако някой се разболее, а баща ми винаги носеше тежките торби на баба Станка от третия етаж. Всички бяхме едно.

Но когато татко остана без работа, нещата се промениха. Започнаха да се трупат сметки, а майка ми се върна на работа в шивашкия цех. Аз, студентка в Софийския, се опитвах да помагам с частни уроци, но парите все не стигаха. Един ден, когато токът ни беше спрян, майка ми се престраши да почука на вратата на Мариана. Беше късно вечерта, а аз стоях зад нея, стискайки ръката ѝ.

– Мариана, извинявай, знам, че не е удобно, но можеш ли да ни помогнеш с малко пари? Само за няколко дни, докато татко намери нещо… – прошепна майка ми.

Мариана се поколеба, но ни даде. Не беше много, но за нас означаваше всичко. На следващия ден, когато върнахме парите, тя не каза нищо, но вече не ни канеше на кафе. Започна да ни избягва, а бай Иван се преструваше, че не ни вижда на стълбите.

Скоро след това чухме, че Мариана разказва на съседките как сме били „нагли“ и „само искали“. Беше като нож в гърба. Не можех да повярвам. Вечерта, когато майка ми плака в кухнята, аз се опитах да я утеша, но и на мен ми беше тежко. Как така хората, с които си делил всичко, могат да се обърнат срещу теб?

С времето започнах да усещам как целият вход ни гледа с други очи. Баба Станка вече не ми махаше от прозореца, а децата от блока не искаха да играят с малкия ми брат. Веднъж, когато се прибирах от университета, чух как две съседки шушукат: „Те пак са закъсали, горките… ама и те са си виновни.“

Една вечер, докато седяхме на масата, баща ми каза:
– Може би трябва да се преместим. Тук вече не ни искат.

Майка ми избухна:
– Не! Това е нашият дом! Не можем да бягаме всеки път, когато някой ни обърне гръб!

Аз мълчах. Вътре в мен се бореха гняв и тъга. Спомних си всички онези вечери, когато се смеехме с Мариана на пейката пред входа, когато тя ми разказваше за младостта си, когато ми даваше съвети за момчетата. Как може всичко това да изчезне заради няколко лева и малко клюки?

Скоро след това татко намери работа като охранител, но вече нищо не беше същото. Входът беше разделен – едни ни съчувстваха, други ни отбягваха. Мариана и бай Иван вече не ни поздравяваха. Майка ми се затвори в себе си, а аз започнах да се съмнявам във всичко и всички.

Една сутрин, докато излизах за лекции, видях Мариана на стълбите. Погледите ни се срещнаха. За миг исках да ѝ кажа всичко – колко боли, колко ми липсва приятелството ѝ, колко съм разочарована. Но само кимнах и продължих нагоре.

Вечерта, когато се прибрах, намерих майка ми да гледа през прозореца. Сълзи се стичаха по лицето ѝ.
– Мислех, че сме семейство, – прошепна тя. – Мислех, че можем да разчитаме един на друг.

Прегърнах я и си помислих: Дали някога ще можем пак да вярваме на хората? Дали приятелството е само докато всичко е наред, а после всеки се спасява поединично?

Понякога се чудя – къде сбъркахме? Дали сме били наивни, че сме вярвали в доброто у хората, или просто животът ни научи да бъдем по-предпазливи? Какво мислите вие – заслужава ли си да вярваш на съседите си, или доверието е лукс, който вече никой не може да си позволи?