Една вечер, която преобърна живота ми: Истината, която не исках да видя

– Мария, ще закъснеем, ако не тръгнем сега! – гласът на съпруга ми, Димитър, прозвуча остро от коридора. Стоях пред огледалото, сресвах косата си и се чудех дали изобщо има смисъл да се старая. Дъщеря ми, Ива, вече беше на вратата, с телефон в ръка, напълно погълната от чата си. Синът ми, Петър, мълчаливо си слагаше якето, без да ме поглежда. В този момент се почувствах като сянка в собствения си дом – невидима, ненужна, просто част от декора.

Вечерята беше у нашите стари приятели – семейство Георгиеви. Когато пристигнахме, всички вече бяха насядали около масата. Весела, домакинята, ме посрещна с прегръдка, а мъжът ѝ, Стефан, се пошегува, че без мен компанията не е пълна. Усмихнах се, но вътрешно се почувствах още по-самотна. Димитър веднага се включи в разговорите за работа и политика, Ива и Петър се залепиха за децата на Георгиеви, а аз останах сама в кухнята с Весела.

– Мария, изглеждаш уморена – прошепна тя, докато нареждаше салатата. – Всичко наред ли е?

Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ разкажа всичко – как се чувствам излишна, как никой не ме забелязва, как всеки ден се боря с тишината и празнотата. Но само кимнах и се усмихнах.

– Всичко е наред, просто малко напрегнато в последно време.

Вечерята започна шумно, с много смях и наздравици. Димитър разказваше вицове, всички му се възхищаваха, а аз седях в ъгъла на масата, сипвах на другите и се стараех да не преча. В един момент разговорът се завъртя около семейните отношения. Стефан се пошегува:

– Е, Мария, ти си късметлийка! Димитър е златен мъж, нали?

Всички се засмяха, а аз се усмихнах неловко. Димитър се обърна към мен:

– Кажи им, Мария, колко съм добър! – каза той с иронична усмивка.

– Да, разбира се – отвърнах тихо, но никой не чу гласа ми. Всички вече говореха за нещо друго.

В този момент Ива се приближи до мен и прошепна:

– Мамо, можеш ли да ми дадеш пари за такси? Ще изляза с приятели след вечерята.

Погледнах я изненадано:

– Но, Ива, нали бяхме дошли заедно?

– Моля те, мамо, не започвай сега! – изсъска тя и се върна при приятелите си.

Петър дори не се обърна към мен цялата вечер. Гледаше телефона си, смееше се на нещо, което само той разбираше. Димитър се забавляваше с компанията, а аз се чувствах като прислужница на собственото си семейство.

Когато вечерята свърши, Весела ме задържа за ръката:

– Мария, искаш ли да поговорим насаме?

Погледнах я с благодарност. Излязохме на терасата, където въздухът беше хладен и свеж.

– Какво става с теб? – попита тя тихо. – От години те гледам как се смаляваш, как се губиш в сянката на всички. Защо го позволяваш?

Сълзи напълниха очите ми. За първи път някой ме попита как се чувствам. За първи път някой забеляза, че ме няма.

– Не знам – прошепнах. – Просто така се случи. Всеки ден мисля, че ще се променя, че ще започна да живея за себе си, но после пак се връщам в стария ритъм. Всички очакват от мен да съм тук, да готвя, да чистя, да се грижа за всички. А кой се грижи за мен?

Весела ме прегърна силно.

– Трябва да се събудиш, Мария. Животът ти не е само за другите. Помисли за себе си. Ако не го направиш ти, никой няма да го направи вместо теб.

Тези думи ме удариха като гръм. През целия път към вкъщи мълчах. Димитър говореше по телефона, Ива и Петър спореха за нещо дребно. Аз гледах през прозореца и се чудех кога съм се изгубила. Кога съм спряла да бъда Мария и съм станала просто „мама“ или „жена на Димитър“?

На следващата сутрин станах рано. Приготвих закуска, както винаги, но този път не ги събудих. Седнах на масата с чаша кафе и започнах да пиша писмо до себе си. Писах за мечтите си, за болките си, за това, което искам да променя. Реших, че ще започна малко по малко да се връщам към себе си. Ще се запиша на курс по рисуване, ще излизам с приятелки, ще си купя нова рокля, дори и никой да не забележи.

Когато Димитър влезе в кухнята, ме погледна учудено:

– Какво правиш?

– Пиша – отвърнах спокойно.

– За какво?

– За себе си.

Той само сви рамене и си наля кафе. Ива и Петър дойдоха, взеха си по нещо за ядене и излязоха, без да кажат и дума. За първи път не се почувствах засегната. За първи път усетих, че имам право да бъда тук и за себе си.

Вечерта, когато всички се прибраха, им казах, че ще изляза. Димитър ме погледна изненадано:

– Къде ще ходиш?

– На среща с приятелка. Ще се върна по-късно.

– А вечерята?

– Има супа в хладилника. Можете да си стоплите.

Излязох от вкъщи с усмивка. За първи път от години се чувствах жива. Вървях по улиците на София, вдишвах вечерния въздух и си мислех за всичко, което съм пропуснала. За всички години, в които съм живяла за другите, а не за себе си.

Срещнах се с Весела. Говорихме с часове, смяхме се, плакахме, споделяхме мечти. Когато се прибрах, Димитър ме чакаше на дивана.

– Мария, какво става с теб? – попита той. – Не си същата.

Погледнах го в очите и за първи път от години му казах истината:

– Не, не съм същата. И не искам да бъда. Искам да бъда Мария. Не само твоята жена, не само майка на децата ни. Искам да бъда себе си.

Той не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш ме вижда за първи път.

Сега, когато пиша тези редове, се чудя: Колко от нас живеят така – невидими, забравени, изгубени в рутината? Колко от нас имат смелостта да се върнат към себе си? А ти, читателю, кога за последно се погледна в огледалото и видя истинското си аз?