Само портфейл ли съм за съпруга си? – Изповедта на една българка за невидимите тежести

– Пак ли ще се караме за пари, Мария? – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз трескаво броях последните банкноти в портмонето си. Беше петък вечер, а хладилникът беше почти празен. Синът ни, Дани, се въртеше около масата, гладен и уморен след училище. – Не се карам, просто питам как ще платим сметките този месец. Пак ли аз ще трябва да покрия всичко? – гласът ми трепереше, но се опитвах да не избухна пред детето.

Петър въздъхна тежко и се обърна към мен, без да ме погледне в очите. – Знаеш, че сега не мога да помогна. Изпратих пари на Ива, тя има нужда. – Ива беше дъщеря му от първия брак, която живееше с майка си в Пловдив. Винаги, когато трябваше да се вземе решение за нашето семейство, Ива излизаше на преден план. Аз оставах на заден.

Преди четири години, когато се омъжих за Петър, вярвах, че ще бъдем екип. Имахме мечти – малък апартамент в София, дете, стабилност. Но реалността се оказа различна. Работех като счетоводител в малка фирма, а Петър сменяше работа след работа, все недоволен, все с оправдания. В началото вярвах, че е временно, че ще намери своето място. Но времето минаваше, а аз поемах все повече и повече – сметките, храната, дрехите, дори джобните на Дани. Петър се грижеше само за Ива и за себе си. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание, а аз се чувствах все по-невидима.

– Мамо, ще има ли пица тази вечер? – попита Дани с надежда. Усмихнах се насила и го погалих по косата. – Ще измислим нещо, миличък. – Вътрешно се борех със сълзите си. Не исках синът ми да усеща напрежението, но той беше достатъчно умен, за да разбере, че нещо не е наред.

Седнах на дивана, когато Дани заспа, и се загледах в празната стена. Петър беше излязъл да пуши на балкона. Чувах как говори по телефона – вероятно с Ива. Често се улавях, че ревнувам от вниманието, което й отделя. Не защото не я обичах – тя беше част от живота ни – а защото аз и Дани бяхме на второ място. Винаги.

Една вечер, когато сметките вече бяха непосилни, а заплатата ми закъсняваше, се осмелих да говоря открито. – Петре, не мога повече така. Чувствам се като банкомат. Всичко е на моите плещи. Ти не виждаш ли? – Гласът ми беше тих, но твърд. Той ме изгледа с досада. – Преувеличаваш. Аз правя каквото мога. – Но аз знаех, че не е така. Виждах го в очите му – беше се отказал да се бори за нас. Беше по-лесно да се скрие зад оправданията.

С времето започнах да се съмнявам в себе си. Може би аз съм виновна, че не съм по-търпелива, че искам повече. Може би трябва да се примиря. Но когато една вечер Дани ме попита: – Мамо, защо татко никога не идва на родителските срещи? – разбрах, че не съм само аз, която страда. Детето ми усещаше липсата на баща си, усещаше и моето напрежение.

Опитах се да говоря с Петър. – Моля те, ела с мен на срещата в училище. Дани има нужда от теб. – Той махна с ръка. – Имам работа. Ти се справяш по-добре с тези неща. – Още една отговорност, още едно разочарование.

Майка ми често ми казваше: – Мария, не се жертвай напразно. Децата усещат всичко. – Но аз не исках да се развеждам. Исках да имаме семейство. Вярвах, че любовта може да победи всичко. Но любовта не плаща сметките, не готви вечеря, не приспива дете, когато бащата е зает с чужди проблеми.

Една сутрин, докато приготвях закуска, Петър влезе в кухнята. – Ще трябва да взема още пари този месец. Ива има нужда от нов лаптоп за университета. – Погледнах го втрещено. – А нашият син? Той няма ли нужда от нищо? – Петър се намръщи. – Не започвай пак. – Но аз не можех да мълча повече. – Не започвам. Просто искам да знам – аз и Дани изобщо важни ли сме за теб? Или сме просто твоята втора смяна, която трябва да издържаш, когато ти остане време и пари?

Той не отговори. Излезе, тръшна вратата и ме остави сама с мислите си. В този момент разбрах, че съм сама, въпреки че имам съпруг. Сама в битката за нашето семейство, сама в грижите, сама в болката.

Започнах да се питам – по-добре ли е да си самотна майка, отколкото невидима съпруга? По-добре ли е да си сама, но спокойна, отколкото с някого, който те кара да се чувстваш излишна? Всяка вечер, когато лягам до Петър, усещам пропастта между нас. Тя става все по-широка, а аз все по-малка.

Понякога си представям какво би било, ако събера смелост да си тръгна. Да започна отначало, само с Дани. Да не се страхувам от утрешния ден, да не броя стотинките, да не се чувствам виновна, че искам повече. Но после се сещам за всички онези погледи, за приказките на съседките, за страховете на майка ми. България не е лесно място за самотна майка. Но дали е по-лесно да си невидима съпруга?

Сега, докато пиша тези редове, Дани спи до мен, а Петър е на балкона, отново говори по телефона. Чувствам се празна. Чувствам се като портфейл, който всеки може да отвори, когато има нужда, но никой не забелязва, когато е празен.

Може би не съм единствената жена в България, която се чувства така. Може би има и други, които се борят със същите невидими тежести. Но докога ще търпим? Докога ще се примиряваме с ролята на невидими съпруги и майки?

Кажете ми, вие какво бихте направили на мое място? По-добре ли е да си сама, отколкото невидима?