Тайните преводи на Иван: История за доверие, предателство и прошка

— Иван, пак ли ще стоиш до късно пред компютъра? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента ни в Люлин се усещаше студ, който не идваше само от прозореца. Иван не отговори веднага, само затвори капака на лаптопа с едно рязко движение. — Имам работа, Мария. Не се тревожи за глупости.

Глупости. Винаги така казваше, когато не искаше да говори за нещо. Но този път не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. От години аз се грижех за сметките, за кредита за апартамента, за всичко, което ни държеше на повърхността. Иван работеше като техник в една фирма за климатици, а аз — счетоводителка в малка фирма в центъра. Не живеехме разточително, но винаги знаех къде отиват парите ни. Или поне така си мислех.

Вечерта, когато Иван заспа, седнах на кухненската маса с лаптопа си. Поръчах извлечение от банковата ни сметка — уж да видя как сме с финансите преди зимата. Но истината беше, че исках да разбера защо Иван напоследък се държи толкова странно. Когато споменех за преводи или сметки, той винаги сменяше темата или излизаше от стаята. Сякаш криеше нещо.

След два дни получих извлечението. Сърцето ми заби лудо, когато видях повтарящите се преводи към някаква „Д. Петрова“. Сумите не бяха големи — по 200-300 лева, но се появяваха всеки месец, от почти година. Адресът беше в Младост, а аз не познавах никаква Петрова там. Седях и гледах цифрите, докато ръцете ми трепереха. Какво, по дяволите, ставаше?

Вечерта не издържах. Иван беше в хола, гледаше новините. Влязох и застанах пред телевизора. — Коя е Д. Петрова? — попитах тихо, но твърдо. Иван пребледня. — Какво? — опита се да се засмее, но смехът му прозвуча фалшиво. — Не се прави на глупав, Иван. Видях преводите. От почти година пращаш пари на някаква жена в Младост. Коя е тя?

Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи. Най-накрая въздъхна тежко. — Мария, не е това, което си мислиш. — Тогава какво е? — гласът ми трепереше. — Това е… сестра ми. — Сестра ти? — повторих, сякаш не чух добре. — Тя живее в Пловдив, Иван. — Да, но… има проблеми. Мъжът ѝ я напусна, остана с две деца. Не искаше да ти казвам, защото знам, че и ние едва се справяме. — И затова лъжеш? — Очите ми се напълниха със сълзи. — Лъжеш ме цяла година, криеш от мен, а аз се чудя защо не можем да си позволим нищо извън сметките!

Иван се изправи, опита се да ме прегърне, но аз се дръпнах. — Мария, не исках да те тревожа. Знам, че ти е трудно. Но тя е сестра ми, не мога да я оставя. — А мен можеш ли да оставиш? — прошепнах. — Можеш ли да оставиш нашето семейство заради нейните проблеми? — Не е така… — Иван се хвана за главата. — Просто… не знаех как да ти кажа. — Винаги има начин, ако искаш да го намериш — казах и излязох от стаята.

Цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха мисли — за доверието, за семейството, за това колко лесно можеш да изгубиш всичко, ако не говориш истината. На сутринта Иван беше станал рано, направил кафе. Седна срещу мен, очите му бяха зачервени. — Мария, съжалявам. Наистина. Знам, че те нараних. Но не мога да изоставя сестра си. Ако искаш, ще спра да ѝ помагам. — Не искам да спираш — казах тихо. — Искам да знам. Искам да сме екип. Не мога да живея с лъжи.

Той кимна. — Ще ти кажа всичко. Обещавам. — Добре — въздъхнах. — Но ще трябва време, за да ти простя. — Знам — прошепна той.

Минаха седмици, в които се учехме отново да си вярваме. Започнахме да говорим повече — за парите, за страховете си, за това какво значи да си семейство. Помогнахме на сестра му заедно, но вече без тайни. Беше трудно, но някак си се справихме.

Понякога се питам — колко струва доверието? И дали някога можеш напълно да простиш, когато някой, когото обичаш, те е излъгал? А вие как бихте постъпили на мое място?