Когато баба разбра, че чакам нейния дом – история за алчността, която разруши семейството ми

– Марта, ти пак ли си тук? – гласът на майка ми прониза тишината, докато стоях пред старата порта на бабиния двор. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад покрива на къщата, а аз усещах как въздухът натежава от неизказани думи. В ръцете си стисках ключа, който баба ми беше дала преди години, когато още вярвахме, че домът ѝ ще остане нашето убежище.

– Дойдох да видя баба, мамо. – опитах се да прозвучи спокойно, но гласът ми трепереше. Вече знаех, че майка ми не вярва на намеренията ми. Откакто се разчу, че баба иска да прехвърли къщата на някой от нас, всичко се промени. Започнаха подозренията, скритите разговори, погледите, които не можех да разчета.

Баба ми, Станка, беше от онези жени, които не се предават лесно. Преживяла война, глад, смъртта на дядо ми, тя винаги казваше: „Домът е там, където има любов, Марте.“ Но напоследък любовта в нашето семейство се беше изпарила, изместена от алчност и страх.

Влязох в кухнята, където баба седеше до прозореца, плетеше шал и гледаше към двора. Очите ѝ бяха уморени, но все още топли. Усмихна се, когато ме видя.

– Ела, дете, седни до мен. – покани ме тя. – Разкажи ми какво ново.

Седнах до нея, а сърцето ми биеше лудо. Знаех, че трябва да говоря, да ѝ кажа истината, но думите заседнаха в гърлото ми. Вместо това, започнахме да си говорим за дреболии – за новата работа на брат ми Петър, за това как съседката леля Гина пак е изгонила котките от градината си. Но и двете знаехме, че истинският разговор предстои.

– Марте, – каза баба внезапно, – знам защо всички идвате напоследък. Не съм сляпа. Виждам как се гледате с майка ти, как Петър ми носи сладкиши, които никога не е обичал. Мислите, че не усещам?

Погледнах я, а очите ми се напълниха със сълзи. – Не е така, бабо… – прошепнах, но тя ме прекъсна с ръка.

– Не лъжи, дете. По-добре ми кажи истината. Искаш ли този дом?

Замълчах. Истината беше, че исках. Не заради парите, не заради имота, а защото тук бях израснала, тук се чувствах сигурна. Но знаех, че майка ми и Петър го искат по други причини. За тях това беше шанс да се измъкнат от панелката, да продадат къщата и да започнат на чисто. А аз… аз просто исках да запазя спомените.

– Искам го, бабо, но не така. Не и ако това ще ни раздели. – казах най-накрая.

Баба въздъхна тежко. – Знаеш ли, Марте, когато бях млада, мечтаех да имам голямо семейство, да се събираме всички на масата, да се смеем. А сега…

В този момент вратата се отвори с трясък. Петър влезе, задъхан, с куп документи в ръка.

– Бабо, трябва да подпишеш тези пълномощни. Адвокатът каза, че е най-добре за всички. – каза той, без да ме погледне.

– Петре, – обади се баба, – защо бързаш толкова? Къде ще отидеш, ако тази къща вече не е нашата?

– Бабо, не разбираш. Времената са други. Тук няма бъдеще. Ако продадем, ще можем да си купим апартамент в София. – Петър говореше бързо, сякаш се страхуваше да не го прекъснат.

– А ти, Марта? – обърна се към мен. – Ти какво мислиш?

– Аз… – започнах, но майка ми вече беше влязла и тя.

– Стига сте я тормозили! – извика тя. – Баба ви е възрастна, не може да взема такива решения сама. Аз съм ѝ дъщеря, аз ще реша какво ще стане с тази къща!

В този момент сякаш всичко избухна. Започнахме да се караме, да си хвърляме обвинения. Петър ме нарече егоистка, майка ми каза, че съм неблагодарна. Баба седеше мълчалива, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.

– Спрете! – извика тя най-накрая. – Това ли искахте? Да се мразите заради няколко тухли и керемиди? Домът не е в стените, а в сърцата ви!

Но вече беше късно. След този ден всичко се промени. Баба се разболя тежко, а ние почти не си говорехме. Къщата остана празна, а спомените за детството ми се превърнаха в болка. Петър замина за чужбина, майка ми се затвори в себе си, а аз останах сама с вината си.

Години по-късно, когато баба почина, се върнах в двора. Всичко беше обрасло, прозорците – счупени, а вратата – заключена. Седнах на прага и се разплаках. Не заради къщата, а заради всичко, което изгубихме.

Понякога се питам: струваше ли си? Може ли алчността да бъде по-силна от любовта? А вие, бихте ли простили на своето семейство, ако алчността ги раздели?