Телефонът, който преобърна живота ми: Моята битка за истината след катастрофата на съпруга ми

– Мамо, кога ще вечеряме? – гласът на дъщеря ми Лили ме извади от унеса, докато режех домати в кухнята. Беше обикновена сряда, а аз се радвах на краткия миг спокойствие след работа. В този момент телефонът иззвъня така рязко, че ножът почти изпадна от ръката ми. Погледнах дисплея – непознат номер. Вдигнах, а отсреща гласът беше чужд, студен и официален: – Госпожо Георгиева, съпругът ви Стефан е претърпял тежка катастрофа на околовръстното. Моля, елате в болница „Пирогов“ възможно най-бързо.

В този миг светът ми се срина. Изпуснах телефона, а Лили ме гледаше с огромни, уплашени очи. – Какво става, мамо? – прошепна тя. Не знаех какво да ѝ кажа. Събрах сили, облякох палтото си и само казах: – Татко е в болницата. Трябва да тръгнем веднага.

Пътят до „Пирогов“ беше мъглив, сякаш карах през сън. Лили мълчеше на задната седалка, а аз се молех наум – за първи път от години. В болницата ни посрещнаха с обичайното безразличие. – Изчакайте тук – каза сестрата и ни остави в коридора, където миришеше на дезинфектант и страх. Минаха минути, които се усещаха като часове. Най-накрая лекарят излезе – висок, с уморени очи. – Стефан е стабилен, но има множество счупвания и сътресение на мозъка. Ще се наложи да остане под наблюдение. Може да го видите за малко.

Влязох в стаята, а Стефан лежеше неподвижен, с превръзка на главата. Очите му бяха затворени, но дишаше. Хванах ръката му и прошепнах: – Тук съм, няма да те оставя. Лили стоеше до мен, стискаше плюшеното си мече и се опитваше да не плаче.

Първата нощ не мигнах. Седях до леглото му, а мислите ми се въртяха като луд вихър. Как се е случило? Къде е бил? Защо не ми се обади? На сутринта, докато говорех с лекаря, в стаята влезе полицай. – Госпожо Георгиева, трябва да ви задам няколко въпроса. Съпругът ви е бил сам в колата, но има някои неясноти около инцидента. Знаете ли къде е бил тази вечер?

Замръзнах. Стефан ми беше казал, че ще работи до късно в офиса. Но полицаят продължи: – Колата е била на другия край на града, близо до квартал „Лозенец“. Това не съвпада с работното му място. Случайно да знаете с кого е бил?

Почувствах как подът под краката ми се разклаща. Не, не знаех. Или по-скоро никога не бях се замисляла, че може да има нещо скрито. Върнах се при Стефан, а когато се събуди, първото, което попитах, беше: – Къде беше, Стефане? Защо не ми каза истината?

Той ме погледна с празен поглед, сякаш не ме познава. – Не помня, Мария. Всичко ми е мъгла. Само помня, че карах и после… тъмнина.

Дните минаваха, а аз започнах да усещам, че нещо не е наред. Телефонът на Стефан беше намерен в колата, но беше заключен. Полицията поиска достъп, а аз, с треперещи ръце, въведох паролата. В съобщенията открих нещо, което ме разби – чат с жена на име Десислава. Сърцето ми се сви, когато прочетох: „Ще се видим ли пак тази вечер? Не мога да чакам.“

В този момент всичко се промени. Гневът и болката се смесиха в мен. Стефан беше изневерявал. Докато аз се грижех за дома, за Лили, той е имал друг живот. Не можех да повярвам. Върнах се в болницата, а той ме погледна с вина в очите. – Мария, не исках да те нараня. Всичко се обърка. Не знам как да ти обясня…

– Не знаеш? – прекъснах го аз. – Лъгал си ме с месеци! Какво още криеш?

Той замълча, а сълзите ми се стичаха по бузите. Лили стоеше до вратата, чуваше всичко. – Мамо, защо плачеш? – попита тя тихо. Прегърнах я, без да знам какво да ѝ кажа.

Следващите дни бяха ад. Родителите на Стефан ме обвиняваха, че не съм го подкрепяла достатъчно. Майка ми настояваше да го напусна. Приятелите ми се разделиха на два лагера – едните ме съветваха да простя, другите – да се боря за себе си. А аз? Аз се чувствах изгубена. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка вечер гледах Лили как заспива и се чудех какво бъдеще ни чака.

Една вечер, докато седях до прозореца, Стефан ми се обади от болницата. – Мария, моля те, ела. Имам нужда от теб. Отидох, макар и с нежелание. Той ме погледна умолително: – Знам, че сгреших. Но ти си всичко за мен. Моля те, дай ми шанс да ти докажа, че мога да се променя.

Погледнах го дълго. Виждах болката, но и страха да не ме загуби. – Не знам дали мога да простя, Стефане. Не знам дали искам. Но заради Лили ще опитам. Само ако ми кажеш цялата истина.

Той кимна, а сълзите му се смесиха с моите. В този момент разбрах, че животът никога няма да е същият. Но може би, само може би, ще намеря сили да продължа – заради себе си и заради дъщеря ни.

Понякога се питам: ако не беше този телефонен звън, щях ли някога да разбера истината? И дали е по-добре да живееш в лъжа, отколкото да се изправиш срещу болката на истината? Какво бихте направили вие на мое място?