Мъжът ми даде всичко, което приготвих за седмицата, на майка си – почувствах се предадена и невидима

– Какво правиш, Петре? – гласът ми трепереше, докато гледах как мъжът ми, с невъзмутимо изражение, подреждаше кутиите с храна в голямата чанта. Беше неделя сутрин, а кухнята ухаеше на мусака, пълнени чушки и домашна баница – всичко, което приготвях цяла събота, за да ни стигне за седмицата. Петър дори не ме погледна. – Майка ми ще мине след малко, да й дам нещо за вкъщи – каза той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Стоях като вцепенена. В главата ми се блъскаха мисли – за всички онези вечери, в които се прибирах уморена от работа, но пак готвех, за да има за децата и за него. За всички пъти, в които се опитвах да угодя и на него, и на майка му, която винаги намираше повод да ме упрекне – че не съм сложила достатъчно копър, че баницата ми не е като нейната, че не гледам добре внуците й. Но този път нещо в мен се пречупи.

– Петре, това е храната за нас за цялата седмица! – гласът ми беше по-висок, отколкото исках. – Защо не ме попита поне?

Той въздъхна, сякаш съм го притеснила с нещо дребно. – Марта, майка ми е сама, знаеш, че не може да си готви. Ти ще направиш още, какво толкова? Не се дръж като дете.

Стиснах зъби. В този момент влезе и свекърва ми – баба Станка, с вечната си черна чанта и строг поглед. – О, Марте, пак ли си сложила толкова много олио в мусаката? – подхвърли тя, без дори да ме поздрави. – Петре, дай ми чантата, че бързам.

Петър й подаде всичко, което бях приготвила. Дори не остави една порция за децата. Стоях и гледах как изнасят труда ми, сякаш съм невидима. В този момент усетих как нещо в мен се къса. Не беше само храната. Беше всичко – годините, в които се чувствах като прислужница в собствения си дом, в които мнението ми не значеше нищо, в които трябваше да се съобразявам с всички, освен със себе си.

Децата влязоха в кухнята, гладни след играта навън. – Мамо, кога ще ядем? – попита малкият ми син, Дани. Погалих го по косата и едва сдържах сълзите си. – Ще измисля нещо, миличък – казах, макар да не знаех какво.

Петър се върна, доволен от себе си, и седна пред телевизора. – Ще направиш нещо набързо, нали? – каза, без да ме погледне. – Не е голяма работа.

В този момент избухнах. – Не, Петре, няма да направя! Омръзна ми да съм невидима в този дом! Омръзна ми да се държиш с мен като с готвачка, а не като с жена! – гласът ми трепереше, но не ми пукаше. За първи път казвах на глас това, което ме мъчеше от години.

Той ме изгледа с изненада, после с раздразнение. – Не преувеличавай, Марта. Майка ми е възрастна, трябва да й помагаме.

– А на мен кой ще помогне? – прошепнах. – Кой ще помисли за мен? За децата? За нашето семейство?

Свекърва ми се върна, явно беше чула последните ми думи. – Не се прави на жертва, Марте. Жената трябва да търпи. Аз цял живот съм търпяла.

– Е, аз няма да търпя повече – казах тихо, но твърдо. – От днес нататък ще мисля и за себе си.

Петър се изсмя. – И какво ще направиш? Ще ме оставиш гладен?

– Ще започна да живея и за себе си – отвърнах. – Ще готвя, когато имам сили и желание. Ще говоря, когато нещо ме боли. И ако не ви харесва – ще намеря начин да се справя и сама.

Вечерта мина в мълчание. Децата ядоха филии с лютеница, а аз седях до тях и усещах как тежестта в гърдите ми се превръща в нещо ново – в сила. За първи път от години не се чувствах напълно безпомощна.

На следващия ден отидох на работа по-рано. Колежката ми, Галя, ме погледна загрижено. – Добре ли си, Марте? Изглеждаш уморена.

– Не съм спала много – признах. – Но мисля, че за първи път отдавна съм на път да направя нещо за себе си.

В обедната почивка се обадих на майка ми. Разказах й всичко. Тя замълча, после каза: – Дъще, не се оставяй. Ти си човек, не си слугиня. Ако трябва, ела при мен за малко, да си починеш.

Вечерта, когато се прибрах, Петър беше по-тих от обикновено. – Марта, може би… може би прекалих вчера – каза той, без да ме гледа. – Просто… свикнал съм майка ми да е на първо място.

– А аз кога ще бъда на първо място, Петре? – попитах. – Кога ще видиш мен?

Той не отговори. Мълчанието между нас беше тежко, но вече не ме плашеше. Знаех, че трябва да се променя – заради себе си, заради децата си. На следващия ден купих продукти само за нас. Сготвих малко, само за вечеря. Когато свекърва ми дойде, казах й, че нямам излишно. Тя се обиди, Петър се намръщи, но аз не отстъпих.

Седмица по-късно, когато видя, че няма да се върна към старото, Петър започна да ми помага. За първи път от години седнахме заедно да вечеряме, без напрежение. Децата се смяха, а аз се почувствах жива.

Понякога се чудя – колко жени като мен има, които се чувстват невидими в собствения си дом? Колко още ще търпим, преди да кажем „стига“? Може би е време всяка от нас да се запита: „Аз кога ще бъда на първо място?“