Съжалявам, че напуснах жена си заради любовница: Измолих прошка на колене, но тя не ми позволи да се върна

– Не мога да повярвам, че ми го причиняваш, Петре! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях пред нея, с наведена глава, ръцете ми трепереха, а сърцето ми се свиваше от вина. Бях ѝ изневерил. Не просто изневерил – напуснах я заради друга жена. А сега, когато всичко се срина, стоях на колене пред нея и я молех да ми прости.

Запознахме се с Мария още в университета във Велико Търново. Беше най-красивото момиче в курса, но не това ме привлече. Имаше нещо в начина, по който се усмихваше, в начина, по който се грижеше за всички около себе си. След лекции често се разхождахме по калдъръмените улички на стария град, мечтаехме за бъдещето, за дом, за семейство. След дипломирането се преместихме в София, наехме малко апартаментче в „Люлин“, където всяка вечер брояхме стотинките, за да стигнат до края на месеца. Но бяхме щастливи. Работехме здраво, подкрепяхме се, мечтаехме за собствен бизнес.

След няколко години успях да отворя малко кафене в центъра. Мария беше до мен във всичко – от избора на плочки до първите клиенти. Работеше на две места, за да можем да си позволим да наемем още един човек. Никога не се оплакваше, никога не ме упрекваше, дори когато се прибирах късно и изтощен. Вечерите ни бяха кратки, но пълни с любов. Тя беше моят дом, моят пристан.

Но с времето нещо се промени. Кафенето потръгна, започнах да се срещам с повече хора, да излизам по събития, да се чувствам важен. Запознах се с Десислава – млада, амбициозна, красива. Беше различна – свободна, безгрижна, винаги усмихната. Започнах да прекарвам повече време с нея, уж по работа, уж заради нови идеи. Неусетно се влюбих. Или поне така си мислех тогава.

Една вечер, когато Мария ме чакаше с топла вечеря и уморена усмивка, ѝ казах, че си тръгвам. Не можех да понеса погледа ѝ – толкова разочарован, толкова наранен. Не каза нищо, само се обърна и затвори вратата след мен. Отидох при Десислава, мислейки, че започвам нов, по-вълнуващ живот. Но още първата нощ в новото жилище ме обзе празнота. Липсваше ми Мария – нейната тиха подкрепа, нейната топлина, дори нейните забележки за разхвърляните ми чорапи.

Минаха месеци. С Десислава нещата не потръгнаха. Оказа се, че тя не иска семейство, не иска ангажименти, не иска да се занимава с моите проблеми. Кафенето започна да запада – нямах вече желание, нито сили. Приятелите ми се отдръпнаха, родителите ми не искаха да ме виждат. Останах сам. Сам с вината, сам с празнотата.

Една вечер, след като изпих поредната чаша ракия сам в тъмния апартамент, реших да потърся Мария. Отидох до стария ни дом, стоях пред вратата и се чудех дали да звънна. Сърцето ми биеше лудо. Най-накрая се престраших. Тя отвори, видя ме и застина. Беше отслабнала, но в очите ѝ вече нямаше болка – имаше само студенина.

– Какво искаш, Петре? – попита тихо.

– Моля те, Мария, сгреших. Съжалявам. Не знам какво ми стана. Моля те, върни ме. – Коленичих пред нея, сълзите ми се стичаха по бузите. – Не мога без теб. Не мога без нашия дом.

Тя ме гледаше дълго, без да каже нищо. После затвори вратата. Останах на колене пред прага, докато не усетих, че вече няма смисъл. Тя беше продължила напред. Аз бях останал в миналото, сам със своите грешки.

Дните ми се превърнаха в рутина – работа, самота, спомени. Всяка вечер се питах как можах да загубя най-ценното, което имах. Виждах Мария понякога на улицата – беше по-щастлива, по-уверена, дори се усмихваше на някой нов мъж до нея. А аз? Аз останах с празнотата и съжалението.

Майка ми веднъж ми каза: „Петре, човек трябва да цени това, което има, преди да го изгуби.“ Тогава не разбирах думите ѝ, сега ги усещам с всяка фибра на тялото си.

Понякога си мисля – заслужавам ли втори шанс? Може ли някой да ми прости такава грешка? Или някои рани никога не зарастват?

Какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да се върне, когато веднъж е предадена?